Усетил как под тях бавно се разтваря широка цепнатина, Готаро тихо продължи:
— Благодаря на Бога, че Сеичи, по-малкият ми брат, израсна под грижите на баба. Макар и вече много възрастна, тя е изключително мъдра и единствено благодарение на нея онази луда глава не се записа тайно като доброволец… Още няма шестнайсет, прекалено млад е за ужасите на войната.
Гласът му изведнъж се промени:
— Танцан, обещай ми, че ще се погрижиш за Сеичи, като се прибереш у дома. Къщата на баба е в Киото, на крачка от южния край на парка Маруяма, кварталът се нарича Хигашиямаку…
Очите на Нанги ту се проясняваха, ту отново потъваха в мъглива пелена. В главата му сякаш беше забит нажежен шиш, всяка свързана мисъл му причиняваше нетърпима болка.
— Познавам добре този парк — прошепна той, в съзнанието му изплуваха стройните стволове на кипариси и вишни, блестящи листенца потръпваха под полъха на топъл ветрец. Ярките детски дрешки контрастираха със строгите кимона и транспарантите от намаслена хартия. Над безупречно подстриганата трева звучеше тиха музика, примесена с весел смях…
— Бог е моят пастир, но аз не би трябвало да го желая — долетяха странните думи до ушите му, тръпката на Готаро се предаде и на собственото му тяло, в душата му нахлу странен покой, предизвикан вероятно от присъствието на този силен като мечок мъжага.
Ще се спасим, все някак ще издържим, докато ни открие Ногучи, обнадеждено си помисли Нанги.
— Моли се за мен, приятелю!
После, някак внезапно, Готаро вече го нямаше. Нанги усети как го пронизва немилостивият леден вятър, тялото му безсилно се полюшваше върху паянтовия сал. До ушите му долетя приглушен плясък, здравото му око напразно се взираше в мрака. Видя единствено пяната от краката на Готаро, който с мощни загребвания се отдалечаваше по-настрани от изкорубения самолет.
— Върни се! — проплака Нанги. — Моля те, Сато-сан, върни се!
После млъкна, устата му се разтвори от ужас, горещ въздух започна да излита на пресекулки от свитото му гърло. Видя огромната, леко извита перка, която изскочи от водата и царствено се насочи в посоката, в която беше изчезнал Готаро. Изпита непонятно привличане от това движение, страх и проклятие стегнаха на топка гърлото му, отвращението и погнусата го задавиха. Най-голямото му желание беше да убие това чудовище. От устата му се откъсна дрезгав вик, юмруците му безсилно забарабаниха по безчувствените бедра. Опулено и страшно, здравото му око гледаше като омагьосано как черната форма прорязва вълните.
Нападението беше жестоко, изпълнено с първобитна сила. Тялото на Готаро се мерна за миг във въздуха, после тъмните вълни се сключиха над него.
Погледът на Нанги се замъгли от рукналите сълзи, ръката му нанасяше силни удари по безчувствената долна част на тялото, главата му клюмна. В ушите му пищяха отчаяните вопли на прокълнатите.
Измина много, много време, преди да се овладее и да отправи гореща молитва към един Бог, когото не познаваше и не разбираше, но въпреки това беше станал близък на сърцето му, беше се превърнал в единствен източник на утеха. Иначе животът му губеше всякакъв смисъл.
Книга втора
Чун синг
За честта на мундира
Вашингтон | Ню Йорк | Токио | Кий Уест
Пролет, в наши дни
К. Гордън Минк, шеф на „Червената централа“, седеше на около два метра височина от пода — максималното разстояние, на което можеше да го издигне задвижваното от специална хидравлика кресло. Между него и голия под нямаше нищо и точно това му харесваше — мислеше най-ясно и точно, когато изпитваше чувство за опасност.
В сградата, намираща се на пет минути път от Белия дом, неговият кабинет беше единственият без никакви подови настилки. Минк не обичаше нещо да поглъща звуците, беше истински фанатик по отношение чистотата на шестте чувства. Беше такъв от години, още когато завърши с отличие елитния военен колеж „Феърчайлд“, разположен в най-затънтеното място на щата Вирджиния. Според мнението на малцината щастливци, успели някак да се промъкнат през изключително трудната учебна програма, това място трябваше да се нарича „месомелачка“.
Често питаха Минк какво според него е значението на шестото чувство и той неизменно отговаряше: „Интуицията е всичко!“ Повечето от колегите му в отдела прекарваха все по-голяма част от времето си пред сложните компютърни терминали, а Минк правеше точно обратното.
И резултатът беше налице — тези хора бързо се превръщаха в сиви червеи, призрачната фосфоресцираща светлина на мониторите осветяваше загрижените им набръчкани лица, започваха да страдат от тежка мигрена, а когато най-сетне си даваха сметка за болестотворното въздействие на терминалите, си наемаха помощници, които да им препредават компютърната информация. Никак не ги беше грижа, че тези помощници се сменяха през шест-седем месеца, нито пък че бюджетните разходи на този дълбоко засекретен санаториум, в който всички работеха, нарастваха лавинообразно. Сградата се намираше на две крачки от Националния зоопарк — огромна и солидна, на повече от двеста години, отдавна определена за паметник на изкуството с национално значение. Всяка година Смитсоновият институт10, в който никой не знаеше истинското й предназначение, правеше постъпки сградата да бъде превърната в музей и да бъде отворена за широката публика и всяка година получаваше отказ.
10
Фондация, занимаваща се с опазване и пропагандиране на научното и историческото наследство в САЩ. — Б.ред.