Никълъс прокара ръка през косата си. Навън вече се развиделяваше, но съзнанието му беше така запълнено от вчерашните събития, че изобщо не обърна внимание на настъпващия ден. Все още беше в плен на онзи спиращ дъха момент, в който Акико бавно свали ветрилото от лицето си. Това лице, Господи! В душата му се мятаха призраци, имаше чувството, че е изхвърлен от хода на времето, че е обречен да преживява отново и отново този ужасен миг, докато… Докато най-сетне открие тайната!
— Ник, чу ли нещо от това, което ти казах? — Освободен от възбудата, гласът й прозвуча остро.
— Мислех, че предпочиташ да работиш на свободна практика, Джъстин — бавно рече той, умът му все още беше безкрайно далеч. — Не разбирам защо се обвързваш с…
— За Бога, Ник! — гневно възкликна тя. Изведнъж й се стори, че повече не може да издържа, че всичко й идва прекалено много — отвратителната работа, запратила го в другия край на света, страхотната самота в безкрайните часове на нощта, в които с ужас очаква появата на безсмъртния дух на Сайго… А сега и тази разсеяност, която толкова много прилича на бащиното равнодушие преди години! В миг като този изпитваше особена нужда от подкрепата на Никълъс. — Можеше да кажеш „Поздравявам те“, можеше да кажеш „Радвам се за теб, Джъстин“. Толкова ли е трудно?
— Е, добре, аз наистина се радвам, но мислех, че…
— Господи, Ник! — избухна тя. — Защо не вървиш по дяволите?!
В слушалката настъпи тишина, Той набра номера й, но даваше заето. По-добре мрачно си помисли той. Едва ли съм в състояние да поднасям извинения.
Отпусна голото си тяло върху завивките и горчиво се запита колко ли са начините да бъде предаден от собствените си спомени.
Госпожица Йошида почука на вратата му точно в девет.
— Добро, утре, Линеър-сан — поздрави го тя. — Готов ли сте?
— Хай. Признавам обаче, че нямах, време да купя…
В ръкава й, скрита до този момент зад гърба, се появи продълговато, добре загънато, пакетче.
— Позволих си да ви донеса ароматични пръчици. Надявам се да не се почувствате обиден…
— Напротив, доволен съм — отвърна той. — Много съм ви задължен, Йошида-сан.
Беше неделя… Грейдън беше отлетял при сина си в Мисава, а Томкин продължаваше да пази стаята, повален от треска. Сега беше моментът да изпълни, синовния си дълг.
Настаниха се в лимузината с опушени стъкла и поеха към покрайнините на града. Едва сега Никълъс забеляза, че младата жена е смениш тоалета си и изглежда на не повече от двайсет години. Всъщност нямам никаква, представа за истинската й възраст, призна пред себе си той.
Тя беше тиха и вглъбена, в себе си. Беше седнала в края на задната седалка, на известно разстояние от него. Разстояние, което вероятно играеше ролята и на предпазна стена.
Никълъс на няколко пъти понечи да подхване разговор, но лицето й беше все така отчуждено и той се отказа. Най-сетне госпожица Йошида се облегна назад и се обърна към него. Очите й бяха огромни, беше облечена в традиционни японски дрехи — строго кимоно, „оби“ и „гета“, които някак страшно я превръщаха в жива реликва от далечното минало.
— Линеър-сан… — започна тя, после изведнъж стисна уста.
Той забеляза как тя поема дъх, набира кураж да започне отново.
— Моля да ме простите за това, което ще кажа, но имам чувството, че разговаряте с мен чрез „аната“14, а бих предпочела да правите това с „омае“15.
Никълъс се замисли. Тя искаше да му каже, че независимо от настъплението на женската еманципация в Япония — (страната продължаваше да бъде разделена в това отношение) жените и мъжете все още използват различни форми на обръщение. На практика мъжът заповядва, а жената умолява. „Аната“ и „омае“ имат едно и също значение на „ти“. Мъжете използват „омае“, когато разговарят с равни или по-нискостоящи от себе си, в това число и с всички жени. Докато последните винаги използват „аната“, една по-учтива форма, когато се обръщат към мъж. Ако им бъде оказана честта да използват по-малко почетното обръщение, то неизменно се комбинира и се превръща в нещо като „омае-сан“.
Никълъс си даваше ясна сметка, че независимо от различните мнения по този въпрос споменатите ограничения често се отразяват върху начина на женското мислене.
— Ще бъда щастлив, ако двамата с вас, Йошида-сан, използваме една и съща форма на обръщение — каза той. — Няма да отречете, че заслужаваме еднаква степен на любезност, нали?
Госпожица Йошида седеше с отпусната глава, влажните й очи не се отделяха от скута й. Леко чупеше пръсти и това беше единственият външен признак на вълнението в душата й.