— Умолявам ви да си помислите добре, Линеър-сан. Не мога да откажа, ако наистина поискате това от мен, но трябва да държите сметка и за последиците. Как бих могла да обясня едно толкова сериозно нарушение на етикета пред Сато-сан?
— Не живеем в средновековието, Йошида-сан — меко отвърна Никълъс. — Сато-сан положително е достатъчно просветен, за да ви разбере.
Главата й се вдигна, в ъгълчетата на огромните очи нещо проблесна, може би това бяха сдържани сълзи.
— Линеър-сан, когато постъпих в „Сато Петрокемикълс“, аз получих титлата „служебно момиче“ и тя нямаше нищо общо с пряката ми работа. Едно от задължителните изисквания за „служебното момиче“ е наличието на „йоши танрей“…
— Красива външност? — учудено я погледна Никълъс. — Хайде, хайде, това можеше да се случи преди десетина години, но не и днес.
— Както кажете, Линеър-сан — меко отвърна тя и склони глава в знак на примирение. Жест, който подчерта с особена сила всичко, което беше казала дотук.
Е, добре — въздъхна след известно време Никълъс. — Ще прибягваме до „аната“ само когато сме сами, никой не бива да чува как сквернословим!
Върху устните на госпожица Йошида се появи лека усмивка, главата й рязко се вдигна.
— Хай. Приемам. — Очите й бавно се отместиха от лицето му и се зареяха към неясната панорама, която пробягваше отвъд затъмнените стъкла на лимузината. — Вие сте много мил. — Последните й думи прозвучаха тихо и с особена топлота.
Фигурата на госпожица Йошида смътно се очертаваше в далечината.
Никълъс се обърна и се изправи пред гробовете на своите родители, в душата му нахлуха спомени. Видя отново бързото завъртане на тялото на майка си, връхлетяло върху острата сабя за сепуку, видя как Итами — снахата на Чонг, вдига катаната над главата си, за да прекъсне мъките й.
„Тя беше дете на честта“, беше промълвила Итами.
Никълъс коленичи и започна да пали ароматичните пръчици. Понякога, без никакъв смисъл, в главата му звучаха думите на отдавна забравени молитви, но сега тя беше празна. После в нея нахлуха спомените…
Видя се как, все още съвсем млад, изкачва стръмните, гъсто залесени склонове на Мошино — любимо място за разходка на всички йонини от риуто „Теншин Шоден Катори“. Вече беше разбрал, че между тази земя и мъжете с чудотворни способности, които я бяха избрали за свой дом, съществува някаква тайнствена връзка.
Синкава мъгла се процеждаше между стволовете на кипарисите, надвисваше над земята като булото на прозрачен воал, засенчваше с пастелния си плащ ярките багри на утрото, проблясващи в зелено, синьо, розово и бяло като мержелеещи се в далечината нежни цветчета на хризантема. Дрозд с блестящи очички прехвръкваше от клон на клон над главите им, белите връхчета на крилете му проблясваха и изчезваха като гънките на нежно ветрило, до слуха им долиташе жизнерадостното му цвъртене.
Никълъс и Акутагава-сан вървяха един до друг — единият облечен в обикновеното черно „ги“16 на ученик, другият е блестящо сиво памучно кимоно на сенсей, поръбено в землистокафяво. Слънцето бавно изплува на хоризонта, ярките му лъчи се плъзнаха по каменните стени на зеленясалите от старост керемиди на риуто „Теншин Шоден Катори“, останало далеч зад гърба им.
Лъчите се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, започнаха да проблясват между клоните на дърветата, очертавайки шишарките и кафеникавите иглички по тях с прецизността на опитен художник.
Все още в дълбоката сянка, Акутагава-сан тихо проговори:
— Навлизайки в тази гора, всички ние допускаме една и съща грешка — не можем да се отърсим от влиянието на цивилизацията, не можем да разберем, че историята, етиката и дълбоката същност на закона дължат своето съществуване на това, което ни заобикаля тук.
Издълженото меланхолично лице на Акутагава-сан с дебели устни, изострен нос и очи на мандарин беше по-сериозно от обикновено. Сред учениците, които, както навсякъде по света, измисляха прякори на сенсеите си — вероятно в знак на протест срещу отнетата им младежка свобода, — той беше известен като „Мрачния“. А Никълъс, разпознал безпогрешно сродната душа у по-възрастния мъж, изпита непреодолимо влечение към него и двамата скоро станаха неразделни.
Всеки по свой начин беше парий в това риу, просто защото според легендата за нинджите и двамата произхождаха от „хинин“ — най-ниското равнище на японското общество. А легендите, независимо за кое равнище на обществото се отнасяха, често се превръщаха в история. Дали това беше вярно или не нямаше никакво значение, тъй като нинджите се бяха възползвали от легендата, за да подхранят своята мистична слава сред народ, който и без друго вярваше на всякакви митове.