Сред учениците се носеше слухът, че Акутагава-сан е наполовина китаец. Всички се питаха защо му е било позволено да се присъедини към една толкова затворена общност. Любопитството им бе задоволено едва след като откриха, че корените на „ака и нинджуцу“ се крият в Китай.
— На практика цивилизация няма — запомни думите му Никълъс, видял отново как лицето му бавно изплува от сянката. — Това е една изфабрикувана от китайците концепция (в Европа същото са правили гърците), която е имала за цел да оправдае от морална гледна точка техния стремеж към световно господство.
— Това не го разбирам — беше поклатил глава Никълъс. — А къде остават дребните особености на японския начин на живот, които ни правят различни от всички останали — церемонията по поднасянето на чая, изкуството на „укийо“17, икебаната, хайку18, чувство за дълг и чест, бушидо19? Всичко, което е част от нас…
Акутагава-сан погледна откритото младежко лице и въздъхна. Някога беше имал син на тези години, младежът беше загинал в Манджурия от ръцете на руснаците. Всяка година сенсеят предприемаше далечно пътуване до Китай и се покланяше на гроба му, без да бъде сигурен до кого или до какво се стреми да се доближи. Едва сега това започна, да му се изяснява.
— Това, за което говориш, Никълъс… То просто е една разновидност на културата, едно срастване с нея. Но то няма отношение към понятието „цивилизация“, особено в съвременното му звучене.
Продължаваха бавното си движение по планинския склон, дроздът все така ги следваше, вероятно с надеждата, че закуската му ще се появи някъде зад гърба на тези едри и тромави сенки.
— Ако едно общество е действително цивилизовано, то няма да има нужда от самураи, още по-малко от бойци като нас. Просто няма да има нужда, разбираш ли? Но концепцията за цивилизацията е като тази за комунизма — хубава и примамлива на теория, но съвсем неприложима на практика. Защото е твърде абсолютизирана, твърде извисена за обикновения човек. Такава е и теорията за относителността — най-великото творение на човешкия разум… Истински цивилизованият човек не може да бъде войнствен, не може да шпионира ближния си, не може да бъде прелюбодеец, клеветник, убиец…
Акутагава-сан докосна с ръка рамото на Никълъс, двамата се спряха и обърнаха взор към долината в краката си. Сред потръпващите валма на утринната мъгла стърчаха острите върхове на боровете, близки и същевременно някак нереални.
— Ето това там е животът за повечето хора, Никълъс ясното и неясното, познаваемото и забуленото в тайна… Но за нас не е така. Освободим ли се от концепцията за цивилизацията, ние ставаме свободни… Веднъж втурнали се в мъглата на непознатото, ние се научаваме да летим с поривите на вятъра, да ходим по водата, да се крием на места, лишени от всякакви скривалища, да виждаме в мрака, да чуваме със запушени уши… Ти скоро ще откриеш, че глътка въздух може да ти стигне за часове, скоро ще знаеш как да се справяш с враговете си.
— Няма да е лесно, сигурен съм, че си даваш сметка за това. Но въпреки това ще го повторя отново. Защото когато се научиш да отнемаш човешкия живот, върху теб ляга отговорността на бог. Сърцевината на всичко се крие в контрола — пълен, всеобхватен и вечен контрол. Изгубим ли го, настъпва хаос. И от него се ражда онази злокобна анархия, която бързо ще унищожи нашата, а и всяка друга култура…
Никълъс мълчеше и слушаше, душата му жадно попиваше мъдростта на Акутагава-сан. Голяма част от нея все още не можеше да разбере. Далеч по-необятна от самия живот, тя беше непознаваема. Въпреки това той я запази в паметта си, убеден, че с повече търпение ще успее да я разгадае.
Акутагава-сан поглъщаше с очи древната земя, вдъхваше дълбоко чистия й аромат, сякаш вдъхваше изтънчения парфюм на най-красивите куртизанки в страната.
— Сега, преди да е станало късно, трябва да разбереш, че „ака и нинджуцу“ е само един елемент от сложна наука. В нея, както при всички подобни науки, съществуват и отрицателни аспекти. — Главата му се извърна, безстрастните като камъни черни очи се впиха в лицето на Никълъс. — Обличайки нашата мантия, ти също можеш да се окажеш обект на тези отрицателни… сили.
— Аз съм сенин по повечето от тези дисциплини и това е една от причините да съм тук. Чувал ли си за „кужи кири“ — деветръкото посичане?
Сърцето на Никълъс сякаш спря. Именно чрез „кужи кири“ Сайго го беше победил предната година в Кумамото. Беше го унизил, отне му Юкио и изчезна, сякаш никога не беше съществувал.