В гърдите му се размърдаха пипалата на паниката. Страшно му се искаше да извика Акутагава-сан, да го помоли да почака. Прехапа устни, пронизан от дълбоко чувство за срам. Не само за себе си, но и за Канзацу, своя доскорошен сенсей, който го беше пратил тук.
С разтуптяно сърце си припомни единствения съвет на Акутагава-сан — да започне да мечтае за нещо, а след това да проследи произхода на мечтата си. Седна на влажната земя, зае поза лотос и затвори очи. С усилие на волята успокои дишането и кипящата кръв във вените си. Сложи ръце на сгънатите си колене и ги обърна с дланите нагоре.
После съзнанието му жадно попи първия образ, който се мярна в него. Образът на Юкио. Инстинктивно се вкопчи в него, после поклати глава. Не, раната още кърви. Не бива да мисля за загубата й, трябва да открия нещо друго…
Но нищо друго не идваше. Умът му просто искаше да мечтае за Юкио, и толкоз. С огромно усилие на волята си наложи да се отпусне и да мисли за нея спокойно, без чувство на мъка и самота.
Пред очите му изплува буйната, черна като нощта коса, под полуспуснатите й тежки клепачи проблясваше еротично обещание. Той си спомни първата им среща на онзи прием, усети как твърдото й топло бедро се долепи до неговото, усети възбудата от докосването на плоския й корем до слабините му. Танцуваха плътно прегърнати сред множеството двойки на дансинга, очите й дяволито проблясваха.
Спомни си за неясната, сянка, очертала се отвъд остъклената врата на банята, миг по-късно Юкио се озова до него под душа, съвсем гола. Ситни водни капчици овлажниха хладния хълбок, овалната гладка гърда с черно, щръкнало от възбудата зърно… Той хлъцна от изненада, а тя се притисна до него. Топло докосване, сладка прегръдка, дъх на праскова от устата й, възпламеняващо парване на пъргавото езиче… А после… После горещо, влажно съвкупление, безкраен екстаз под сребърния водопад, леещ се върху, раменете им като… Светлина!
Главата му рязко се вдигна, очите му се отвориха. До него седеше Акутагава-сан и мълчаливо го наблюдаваше. Нещо в гърдите му натежа, обзе го странна сексуална възбуда. Имаше чувството, че се спуска в дълбока дупка, от която вижда всички подробности на околния свят. А на практика не виждаше нищо, мъглата наоколо беше все така плътна.
Тръсна глава. Дали наистина виждаше Акутагава-сан, или просто го усещаше? Отвори уста и зададе на глас този въпрос.
— Не мога да ти отговоря, Никълъс. Ще кажа само, че това няма значение. „Гецумей но мичи“ е тук и ние я използваме. Искам да ти посоча една съществена нейна особеност — тя се усеща и възприема повече чрез тялото, отколкото чрез духа. Онази част от теб, която не е свързана с източния ти произход, се стреми да разбере, да проумее същността на „гецумей но мичи“. Докато източната кръв в жилите ти позволява да се освободиш от духа и егото си — нещо невъзможно за европееца, който е прекалено страхлив. Той не може да пусне духа си в неизвестното, защото в примитивния му ум подобен акт е неразривно свързан със смъртта. Хората от Запада се стремят да разберат смисъла на смъртта, защото се страхуват от нея. Всички знаем това. Те не са в състояние да я приемат като нас, защото не притежават концепцията за „карма“, още по-малко могат да видят това, което за нас е очевидно и естествено — смъртта е просто част от живота.
Акутагава-сан се раздвижи и Никълъс беше сигурен, че обутите му с „гета“21 крака въобще не докосват земята.
— Сега, след като вече намери лунната пътека, дойде време да използваш енергията й за първите и най-повърхностни фази на „кужи кири“. Този процес ще ти отнеме много месеци, ще бъде много болезнен за теб, особено в началото. Защото ще създаваме ужас от най-чиста проба и ти трябва да свикнеш с този процес. Кошмари ще смущават съня ти, състоянието ти няма да е по-добро и докато си буден. Ще отслабнеш и ще се превърнеш, в бледа сянка с дълбоко хлътнали очи, често ще те обзема мисълта за сепуку…
— Това не ме плаши, сенсей.
Мрачното изражение на Акутагава-сан не се промени.
— Добре — кимна той. — Помни добре тези думи, когато започнем спускането си в ада.
Мрачното и дъждовно понеделнишко утро върна хората обратно в действителността. По радиото съобщиха за опасност от мъгла. Опасност, която Никълъс почувства още при първите си крачки извън хотелския праг. Над хлъзгавите улици висеше сиво-кафяв смог, влажните му пипала поглъщаха върховете на по-високите сгради. В ден като този връх Фуджияма едва ли щеше да се вижда от кабинета на Сато.
Томкин, настанил се до него в лимузината за краткото пътуване до Шинюку, изглеждаше малко по-добре, макар че все още беше блед и отслабнал. Оплака се, че мъглата е причина за нетърпимото му главоболие.