Стане ли това, многогодишните усилия на Рафаел Томкин ще отидат по дяволите.
Докато умът му напрегнато работеше, главата му бавно започна да се надига, сякаш по своя, независима воля… „Харагей“ — особено силното шесто чувство, което притежаваше, започна да сигнализира. За какво? Томкин! Нещо става с него! Тялото му се раздвижи още преди умът му да схване промяната в ситуацията.
Обикновено хитри и подвижни, очите на Рафаел Томкин някак избледняха, ирисите им потреперваха разфокусирано. Никълъс леко го докосна и веднага усети ненормалното, някак неритмично потрепване на тялото му.
— Бързо повикайте лекар! — нареди той.
— Тук имаме медицинска служба — отвърна Сато и погледна към Ишии, който вече се беше насочил към вратата. — Лекарят ни е много добър.
Томкин направи опит да каже нещо, но устата му безсилно увисна. Пръстите му се вкопчиха в сакото на Никълъс и конвулсивно замачкаха плата, очите му се изпълниха с алените искрици на страха.
— Всичко е наред — успокоително рече Никълъс. — Докторът всеки момент ще е тук. — Нещо пърхаше в паметта му, напираше да изскочи на повърхността. Нещо дребно и незначително, на което не беше обърнал достатъчно внимание. Какво ли е било?
По лицето на Томкин се появиха петна. Застанал в близост до него, Никълъс беше сигурен, че чува с просто ухо бесните удари на сърцето му. Вдигна ръката на възрастния мъж и сложи пръст върху вътрешната част на китката му. Натисна, отпусна… После натисна отново, а душата му се изпълни със смут. Не, наистина нямаше пулс!
Устата на Томкин се разкриви в безсилна гримаса, пръстите му конвулсивно задърпаха сакото на Никълъс. Надолу, към беззвучно шепнещите устни. Никълъс се наведе и напрегнато заслуша. Гърдите на Томкин напрегнато се повдигаха и отпускаха, дъхът му излизаше със свистене от тях, като от уморено духало… Дъх, натежал от сладникавата миризма на разложението. В съзнанието на Никълъс изведнъж проблесна споменът за това, което допреди малко му се изплъзваше, в следващата секунда отново изчезна, изместен от немощния шепот на Томкин:
— Грейдън… — промълвиха с мъка напуканите устни. — За Бога… Намери… Грейдън… Веднага!
Розовите отблясъци от изящното „канзаши“22 в косата на госпожица Йошида превръщаха в брилянти камъчетата по дъното на фонтана. Беше коленичила на крачка от открехнатата „фузума“23 на петдесетия етаж на небостъргача „Шинюку Сюрию“ — седалището на „Сато Петрокемикълс“. Оформена от способен архитект по вътрешен дизайн и от истински сенсей на градинарското изкуство, тази част от сградата беше превърната в чудотворен оазис на спокойствието сред лудницата на потъналия в тежък смог център на Токио.
Над сведената глава на госпожица Йошида полъхна ветрец. Вдясно от нея имаше голяма саксия, от която се виеше жилав бамбук, млад, зелен и гъвкав — качества, които японците особено ценят, когато става въпрос за отмора на духа.
Госпожица Йошида беше облечена в тъмночервено костюмче с модерна кройка. Макар и помощник на Сато по административните въпроси — един доста висок пост в компанията, по силата на традицията всички я приемаха като „служебно момиче“. Вече от години тя безуспешно се бореше да промени това положение. При по-друго стечение на обстоятелствата вероятно нямаше да е тук, а отдавна щеше да изпълнява традиционните женски задължения на съпруга и майка, на съвършена домакиня.
От нещастието със съпруга й бяха изминали вече почти шест години. Напуснал само за миг претъпкания от пешеходци тротоар, той беше блъснат от бързо движещ се камион и почина на място вследствие на тежки мозъчни травми. Госпожица Йошида остана сама с единствения им син Козо, който тъкмо влизаше в гимназията. Не в коя да е, а в онази, от която се набираха кадри за престижния университет „Тьодай“. Йошида и съпругът й направиха всичко възможно да вкарат момчето там (тя дори си позволи да помоли Сато за ходатайство) и вероятно затова останаха толкова изненадани от неговата неблагодарност. Козо с нищо не показа, че оценява усилията на родителите си или пък престижността на самото учебно заведение.
Госпожица Йошида въздъхна, раменете й се прегънаха под тежестта на спомените.
В началото се опита да приеме поканата на свекърва си и заживя при нея. Но само след няколко месеца откри, че отново е попаднала в ада, под желязната ръка на старата жена. Свекърва й беше истинска „хера моши“, която без колебание започна да се разпорежда с парите от застраховката и многобройните банкови сметки на своя син. Йошида не можа да се примири с унизителното положение на слугиня, един ден грабна сина си и се върна в онази част на града, която й беше близка от годините на детството.