Скрила лице в дланите си, тя леко се поклащаше напред-назад, горчивите сълзи на мъката и самосъжалението отново рукнаха.
Така я завари смъртта. Черна сянка зад гърба на плачещата жена, тя протегна още по-черен пръст и докосна превития гръб. Лененият плат на сакото сякаш се разтвори под него заедно с плътта и костите. Нищото сякаш я разцепи на две и я погълна. Госпожица Йошида не чувстваше нищо, освен дълбоката си мъка, подсилена още повече от окървавения труп на Кагами-сан, който беше открила в стаичката за напарване. Споменът за него се преплиташе с образа на Козо; с неприятната миризма на Томкин-сан, вероятно дължаща се на огромните количества месо в храната му…
После усети нежното докосване по рамото си, слухът й долови тих женски глас. Бавно вдигна глава, гърбът й започна да се изправя и завърта по посока на неочакваната утеха.
Успя да зърне единствено разкошно оцветеното кимоно, блестящата синкавочерна коса, събрана на сноп по обичая на гейшите. После се разнесе странно свистене и широкото назъбено острие на „гунсен“24 се впи между очите й, носът й отхвръкна настрана, отрязан с лекотата на хирургически скалпел.
Оголените нерви бързо преодоляха шока на нападението и госпожица Йошида пронизително изпищя, усетила нетърпимата болка. От грозната дупка бликна фонтан кръв, блузката и сакото й бързо подгизнаха. Тялото й се люшна назад, краката й останаха свити под него. Клепачите й потрепнаха, очите й се разтвориха широко, най-сетне разпознали жената над себе си. Сърцето й се сви от ужас.
— Страхувам се, че не е по силите ми да направя нещо съществено — изправи се докторът. Посивялото му лице изглеждаше с десет години по-старо отпреди малко, при влизането му в кабинета. — Само в болница може да бъде спасен. — Въздъхна, тикна нагоре очилата с телени рамки и започна да разтрива слепоочията си. — Моля за извинение, но тези дни имам страхотно главоболие… — Измъкна от джоба си малко пластмасово шишенце и впръска някаква течност в ноздрите си. — Моят лекар настоява завинаги да напусна града! — Пъхна шишенцето обратно в джоба си и извинително добави: — Замърсяването, знаете…
Беше прегърбен и слаб японец на средна възраст, крехките лопатки на раменете му ясно стърчаха под измачканото сако. Очите му бяха умни и внимателни.
— По мое мнение и това няма да помогне кой знае колко — подхвърли той, после бавно започна да оглежда лицата на Никълъс, Сато и Нанги, които напрегнато го наблюдаваха.
— Не е сърцето — очите му се изместиха върху Томкин, проснат по гръб на дивана. — Признавам, че не зная какво може да бъде…
— Опитах се да му измеря пулса, преди да дойдете — обади се Никълъс. — Но изобщо нямаше пулс.
— Точно така — примигна като бухал докторът. — И това е най-странното. Отдавна би трябвало да е мъртъв… — Отново хвърли къс поглед към Томкин: — Знаете ли дали взема някакви специални лекарства, Линеър-сан?
Никълъс си спомни за малката пластмасова тубичка в хотелския апартамент.
— Вземаше „Преднизон“ — каза той.
Докторът сякаш се блъсна в стена и неволно се олюля. Никълъс скочи да го подкрепи. Лицето му пребледня още повече, от устата му не се откъсна никакво възклицание, устните му едва чуто прошушнаха:
— „Преднизон“… Сигурен ли сте, че е било именно „Преднизон“?
— Да.
Докторът свали очилата си.
— Мисля, че и линейката няма да ни помогне — поклати глава той, после постави очилата на мястото им и внимателно огледа присъстващите. Лицето му отново стана професионално, сякаш с едно махване на магическа пръчица. Никълъс често се беше натъквал на подобно изражение — най-вече у лекари и завръщащи се от фронта войници. Беше някакъв особен защитен механизъм, изпълняващ ролята на броня срещу горчивите стрели на скръбта. Докторът беше безсилен, изражението му ясно показваше това. Но показваше и друго — той беше от хората, които ненавиждат безсилието.
— Страхувам се, че Томкин-сан страда от последната фаза на „болестта на Такаясу“ — едно изключително рядко и опасно възпаление на артериите, известно още като „безпулсна болест“. Мисля, че на всички е ясно от какво е предизвикано то. За съжаление медицината е безсилна пред него.
Госпожица Йошида беше сигурна, че умира. Това не й се струваше толкова страшно, тъй като щеше да сложи край на страданията й, щеше да скрие дълбокия срам от проявената слабост, от страха й да изтегли късата сабя „вакизаши“ на своя мъртъв съпруг и да я забие до дръжката в долната част на корема си…