После, бавно и незабележимо, той започна да се превръща в онзи Сайго, когото тя вече познаваше. Отдръпна се от нея и седна в снега, раменете и ръцете им се разделиха. Акико изпита чувството, че той някак се срамува от това, което бяха сторили; че дори се гневи на себе си за престъпянето на някаква дълбока, известна само нему граница. Много й се искаше да мисли, че той се срамува единствено от пролетите сълзи, но вътре в душата си усещаше, че това не е така.
Стори й се, че той съжалява. Съжалява, че притежава онези емоции и чувства, които са присъщи на всички човешки същества. Акико беше живяла вече достатъчно дълго край него, за да й стане ясно, че този човек живее с внушението за дълбока и непреодолима пропаст между себе си и човешката раса.
Ако изобщо вярва в някакъв бог, то неговото име е Пропаст. Именно пропастта му дава силите, които повечето воини като него получават при контакта си с Пустотата. Тя му позволява да възприема всичките си постъпки и действия като единствено правилните. Без нея ще бъде прах, ще бъде нищо. Като проповедник, останал без своя Буда.
Но в този миг отдръпването му я нарани толкова дълбоко, че тя не успя да се сдържи.
— Ти не изпита наслада от нашето сливане, Сайго-сан — изрекоха устните й, докато очите й не слизаха от лицето му. — Ти не усети любовта, с която те дарих.
Лицето му се разкриви в насмешлива гримаса.
— Любов ли? Такова нещо не съществува!
— Но преди малко ти сам каза, че обичаш. Юкио — настоя Акико въпреки предупредителните звънчета в главата си.
— Моите чувства към Юкио не те засягат! — остро отвърна той. — А одеве просто използвах най-близката до състоянието ми дума! Това, което изпитвам към нея, не може да бъде изразено, с никакви думи. Но то положително не е любов!
— А към мен? — Знаеше, че ще стигне до този въпрос. Страхът от това, което той ще каже или премълчи, не беше достатъчно силен, за да я възпре. — Какво изпитваш към мен, Сайго-сан? Или и то не може да се изрази с думи?
— Въпроси, винаги въпроси! — рязко отвърна той и тежко се изправи на крака. От устата му излизаха облачета пара, той отново беше железният непобедим воин. — Защо жените винаги задават толкова много въпроси? Мисля, че вече си разбрала колко малко обичам въпросите, Акико-сан. И въпреки това продължаваш да ги задаваш…
— Аз съм само човек — тъжно отвърна тя. — За разлика от теб, „оябун“8!
От устата му се изтръгна къс гърлен смях.
— „Оябун“, а? Добре, Акико-сан, много добре! Ти ме приемаш като твой наставник и господар. Ще ти призная нещо — умееш да поддържаш доброто ми настроение като никой друг!
Вътре в душата му обаче се надигна някакво непонятно подозрение — сякаш солидните континенти на истинската му същност бяха започнали да променят своето положение, през пукнатините започна да нахлува ослепителна слънчева светлина и пред очите му се разкри съвсем нов и различен пейзаж. Мракът бързо отстъпваше, в далечината гаснеха пламъчетата на онова лишено от живот съзнание, което беше той през всичките години на живота си.
Гледайки лицето на Акико, той изведнъж и с невероятна леснота разбра, че никога не е обичал Юкио, че за пръв път в живота си открива какво се крие зад подобно чувство — топлина, но и хлад.
Очите му жадно я изпиваха, в тялото му се появи дълбоката тръпка, породена от неотразимото й сексуално привличане. Към Акико не изпитваше онази сляпа и неудържима ярост, която изпитваше към Юкио и многобройните си любовници-момчета. Смаяно разбра, че с тази жена няма гняв, а само топлина. Усещане, което по-късно щеше да идентифицира с чувството за спокойствие. И в същия миг разбра, че всичко, което й беше казал през този ден, беше насочено не към нейното нараняване, а по-скоро към собственото му облекчаване.
Небето потъмня, изпълнено от ниски буреносни облаци. Въздухът беше влажен и оловно тежък. Скоро ще завали. Сняг или дъжд, в зависимост от температурата. Ниско на хоризонта се появи преждевременната черта на зазоряването, червена като прясна рана.
— От северозапад се приближава буря — каза той. — Време е да тръгваме.
Искаше да отмести очи от нея, но не можеше. Чувстваше се като дете, току-що открило сладостта на бонбоните. Веднъж престъпило прага на сладкарницата, то не искаше да излезе.
В същото време съзнаваше, че трябва да скъса тази невероятно здрава връзка, която се проточваше между тях като тънък копринен шнур. За него беше важно да възстанови предишното си самочувствие и същност, да се увери, че това ново и невероятно чувство все още не е успяло да го погълне изцяло. Че железният воин все още държи нещата под контрол.