В продължение на няколко дълги минути тя остана просната върху неподвижното тяло на Сайго, топлият й дъх прогонваше ледената скованост от наранения му гръб.
После пое дълбоко дъх, вдигна Сайго и го преметна през рамо. Бавно и леко, използвайки цялата мускулатура на краката си като опитен щангист, тя се изправи и пое обратно към цивилизацията.
— Значи така ти се появи тук — каза той.
— Сайго ми каза за теб — кимна Акико. — Негово беше и предложението да проникна там, където той не можеше да има достъп.
— Доста самонадеяно от негова страна — отбеляза той. — Но логично. Той не беше подходящ за тук, едва ли е подходящ за където и да било. Особено ако трябва да се задържи по-дълго време.
Тя прие тези думи с нескрита горчивина. Знаеше много добре, че Сайго й беше проправил път едва след като се е уверил, че сам не може да пробие.
— Какво искаш да научиш тук, Акико-сан? — попита Кийоки, сякаш прочел мислите й. — Какво е това, което мога да ти дам единствено аз?
— Искам да се науча да прикривам своя дух — отвърна тя. — Искам да демонстрирам съвършено „ва“ дори когато се готвя да нанеса удар на противника си.
Кийоки напълни чашите им с още чай и отпи глътка от своята. Седяха един срещу друг на каменния под, краката им бяха кръстосани. Замъкът е бил построен в началото на XVII век от Йеасу Токугава специално за една жена със смесена кръв — наполовина японка, наполовина португалка. Така й каза Кийоки. Трябва да е била наистина специална, помисли си Акико.
Отвън долитаха протяжните звуци на флейта. Надуваше я одърпан „комузо“9 с плетена кошница на главата си.
— Как стана така, че младо момиче като теб си е създало толкова много врагове? — попита след известна пауза той.
Нямаше друг избор, трябваше да му разкаже всичко — за Икан и Фуяжо, за Шимада — нейния баща, и за онези, които сложиха в ръцете му „вакизаши“ и го принудиха да разпори корема си с два мощни напречни удара. Да сложи край на живота си с помощта на сепуку.
Кийоки притвори продълговатите си очи.
— Приятно е да откриеш синовно съпричастие у млад човек като теб — рече той, после взе позлатеното ветрило до себе си и започна да си вее. Беше женствен и не особено приятен жест.
Кейоки прекрати разхлаждането си така внезапно, както го беше започнал, очите му се впиха в лицето на Акико. Ветрилото замръзна до бузата му като препарирана пеперуда.
— Дразниш ли се, че използвам ветрило, Акико-сан? — попита той.
Тя с усилие на волята потисна желанието си да го излъже, Сайго я беше предупредил да не прави това. Кийоки-сан моментално ще усети и ще те помоли да напуснеш, каза й той.
Истината я засрами, бузите й потъмняха от притока на кръв.
— Ветрилото изглежда неподходящо за велик воин като теб — промълви тя.
— Или като теб.
— Аз не съм велик воин, сенсей.
— Но желаеш да бъдеш.
— Хай.
— Следователно отхвърляш ветрилото.
— Като жена аз…
Акико млъкна и със зяпнала от удивление уста проследи ветрилото, което бръмна във въздуха и се приземи точно в средата на отворения скрин от камфорово дърво в противоположния край на просторното помещение.
— Не като жена, а като воин — рече Кийоки и невъзмутимо отпи глътка чай. — Моля те, донеси ми оръжието.
Акико стана и прекоси стаята. Посегна към ветрилото, разперено като ръката на Буда върху твърдото дърво. В същия миг я застигнаха думите на сенсея!
— Това не е обикновено „оги“10, Акико-сан. Това е „гунсен“, опасно бойно оръжие. — Изчака я да го донесе и продължи: — Десетте му ребра са от закалена ръка стомана, а самото ветрило представлява мрежа от остра стомана, която, насочена по подходящ начин, с лекота прониква през кожата, плътта, вътрешностите, а дори и през костите на противника…
Гунсенът възобнови ритмичното си движение край бузата му, пеперудата се беше завърнала в пашкула си.
— Стаята ти е на втория етаж — добави той. — Точно под моята.
— Аз нямам родители, заместват ги небето и земята. Аз нямам дом, моят дом е „оайка тандену“11; аз нямам тяло, моето тяло е стоицизмът; аз нямам очи, заместват ги небесните светкавици; аз нямам стратегия, нейното място заема „сакацу джизей“12; аз нямам предварителни планове, те се заместват от „кисан“13; аз нямам принципи, но притежавам „ринкиохен“14.
12
Свободно състояние на духа, позволяващо както убийството, така и възкръсването. — Б.пр.