Вървях няколко седмици и просех храната си, докато стигна до долината Кяняца. От ждрелото видях долу къщата ни с четирите колони и осемте греди, напукана като ушите на старо магаре; дъждът се процеждаше вътре, а в триъгълната ми нива избуяваха само бурени.
Имах желанието да изтичам натам. Но сърцето прекалено силно се блъскаше в гърдите ми. Боях се, че радостта или скръбта ще ме прекършат. Седнах да изчакам.
Когато слънцето поруменя, аз се реших и заслизах надолу.
Влязох.
Дъждът и пръстта бяха падали върху свещените книги. Птиците бяха покрили с курешки някои от тях, а в другите плъховете си бяха свили гнезда. Приближих до огнището. Там, в примесената с пръст пепел, бяха поникнали и растяха треви, а до него имаше малка купчинка бели, трошливи кости. Разбрах, че това са… костите на майка ми. При спомена за нея, припаднах.
Прекомерното желание разстройва душата.
Прекалено много бях желал да я видя. Тази жажда ме беше обсебвала седмици наред. „Ум, който умее да се сдържа и да ограничава желанието си за среща, този ум ще бъде водител.“ Думите на Лама се връщаха към мен. Имах нужда от тях.
„Нищо не е постоянно, нищо не е действително.“ Какво имах около себе си? Развалини. И кости. Онова, което някога беше, вече го нямаше. Преди бях син на майка си, а вече не бях. Този дом преди беше мой, а вече не беше. Хората и скалите са точно толкова мимолетни, колкото облаците и вятърът. Срещата между майка ми и мен беше илюзия. Раздялата ни — друга илюзия.
Започнах да медитирам и заживях с увереността, че баща ми и майка ми са се избавили от болката на прераждането.
Изтекоха седем дни преди да изляза от медитацията. Нарамих книгите на гръб. Отнесох костите на майка ми в пазвите на дрехата си. Щом само се изправих на крака, мъката отново ме заля — чувствах се натежал и залитах. И разбрах, че съм далеч от Буда.
Прекалено много държах на нещата.
Не се бях отказал от нищо.
Сега трябваше да се оттегля в пустинята.
Миларепа отиде в една пещера, за да медитира. Точно по това време го намерих. Говоря за себе си, Свастика, чичото.
Бях отишъл да проверя дали пастирите поддържат добре нашите пасбища. Правех сметки под шатрата, когато един просяк провря рошавата си глава през процепа.
— Благоволете да дадете на отшелника. Ще се моля за вас.
Веднага го познах.
— Непрокопсанико, махай се оттук! Как се осмеляваш да идваш отново тук след всичкото зло, което стори?
Той взе да се защитава, като заяви, че ние, чичо му и леля му, сме му отнели всичко и сме го тласнали към злото. Изгоних го с тоягата, а след това насъсках кучетата след него.
Втурнах се към селото, за да разкажа всичко на съпругата ми. Едва бях свършил, когато чухме Миларепа да тропа на вратата ни.
— Не мърдай — казах й, — ще се отърва от него завинаги.
Слязох с лъка и стрелите си. Накарах да отворят голямата порта и се прицелих в него.
— Чичо, ще ви дам нивата си срещу малко брашно и храна.
Около мен зашушукаха — всички сметнаха предложението за щедро и справедливо и всеки мислеше, че трябва да го приема. Не понасях някой да мисли вместо мен. Гневът изду вените ми. Пяна изби по устните ми. А сърцето поддаде.
Спомням си много слабо последните ми месеци, последните ми месеци в тялото на Свастика. Бях много болен и не можех да се държа на крака, бях, както свенливо казваха, много отслабнал. Поне да бяха прави! Отслабнал… И все пак имаше две неща у мен, които не отслабваха: ненавистта ми към Миларепа и ужасът от смъртта.
Миларепа се бе оттеглил в една пещера в белия варовик отвъд всяка населена земя. Медитираше върху твърда постелка, краката му бяха овързани с въже за медитация и се хранеше само с коприва. Тялото му се изпи като скелет и придоби цвета на копривата. Дори космите му станаха зелени, човек би го взел за труп. Само едно старо, разръфано парче плат пристягаше слабините му и толкова се бе смалил, че го наричаха „парцаленото човече“. Репутация на велик светец-отшелник обграждаше неговото оттегляне. Учениците се тълпяха. Всичко, което чувах за него, ми причиняваше болка, по-силна отколкото от сто хиляди удара с тояги.
Остатъкът от моите дни или моите нощи — защото вече не ги различавах — беше разтърсван от страха от смъртта. Всъщност боях се не от смъртта, не, а да не загубя всичко, което бях трупал цял живот: тюркоазите ми, съдините ми, коприните ми, сатена ми, златото ми, зърното и владенията ми, малката ми чашка от чанг. Всичко това щеше да попадне в чужди ръце, в невежи ръце, неспособни, гнусни ръце, които не го бяха заслужили. Смъртта беше един вид грабеж. Често нощем се изправях в леглото и виех: „Помощ! Крадец!“ Мислеха, че се обръщам към Миларепа, а аз говорех на смъртта, смъртта, която чакаше да ме обере, спокойна, самоуверена, неизбежна, маскирана крадла, отдавна влязла в дома на живота ми, която лукаво чакаше своя час. Тя беше приклекнала до леглото ми в стаята, надсмиваше ми се, караше ме да се пържа в собствената си пот и ме люлееше между страдание и болка, между събуждане и безсъние, бавно, сигурно, защото знаеше, че неумолимо ще прибере всичко, тялото ми, времето ми, дрехите и имането ми. Помощ! Крадец!