Станаха по тъмно. Отидоха с колата до таверната да вечерят. Когато се върнаха, беше станало студено и решиха да запалят огън с борови съчки. Но пък после им се стори, че са още гладни, качиха се на колата и тръгнаха към Сан Бернардино за месо, което тя предложи да изпече. Върнаха се късно, но събраха дърва под светлините на фаровете и ги запалиха. Тя ги изчака да се превърнат в жарава, сложи месото върху тях да се пече и го държа с машата, докато стане готово. Той донесе чинии, разрязаха изпеченото парче и му се нахвърлиха гладно като два вълка. После той й помогна да измият съдовете и тържествено я попита дали е готова да се прибира, а тя тържествено му отвърна, че е готова. Той я отнесе отново на ръце до спалнята, двамата потрепериха от неочаквания студ и само след пет минути вече възклицаваха колко е хубаво под одеялата.
След известно време започнаха да си говорят и тя научи, че той е на трийсет и три години, учил е в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и живее в Пасадена, че и семейството му живее там, или поне майка му и сестра му, които май бяха единствените му роднини. Когато го попита какво работи, той каза:
— О, не знам. Предполагам, че съм в бизнеса с плодове. Портокали, грейпфрути, нещо такова.
— Да не работиш на борсата?
— По-скоро не. Проклетата калифорнийска борса на производителите на плодове ми взима хляба от устата. Мразя „Сънкист“, „Сънмейд“ и всяка марка, на чието лого има хубаво здраво момиче7.
— Искаш да кажеш, че си независим?
— По дяволите, какво значение има какъв съм? Да, предполагам, че съм независим. Имам компания за износ на плодове. Не цялата е моя, притежавам само част от нея. Както и земя, част от имот, който наследих. На всеки четири месеца ми пращат чек и сумата на него става все по-малка, откакто се появиха „Сънкист“. Нищо не работя, ако това имаш предвид.
— Значи просто безделничиш?
— Може и така да се каже.
— Не смяташ ли да се захванеш с нещо?
— И защо да го правя?
Изглеждаше доста раздразнен и тя смени темата, но това й се стори обезпокоително. Имаше комплекс на тема лентяйство, мразеше го, но й се стори, че нещо в мързелуването на този мъж беше по-различно от това на Бърт. Бърт поне имаше планове, грандиозни мечти, които вярваше, че ще се сбъднат. А тук не ставаше въпрос за слабост, а за начин на живот, който й въздействаше по същия начин като маниерността на Веда — умът й го отхвърляше, но сърцето й по някакъв начин беше впечатлено от него; караше я да се чувства незначителна, зла и проста. А и небрежното избягване на темата също я направи предпазлива. Повечето мъже, които познаваше, бяха твърде разговорчиви за работата си и приемаха сериозно постиженията си в нея. Може и да ставаха досадни понякога, но Милдред гледаше на света по същия начин като тях. И в ума й не се побираше как някой може така нагло да заяви, че темата е скучна и не заслужава да бъде обсъждана. Но тревогите й изчезнаха веднага щом той започна да си играе с ухото й. На зазоряване й стана студено и се притисна към него. Когато той я прегърна, тя го мушна фамилиарно в корема, въздъхна доволно и потъна в сън.
На другия ден ядоха, плуваха, спаха и когато Милдред отвори очи след една от поредните дремки, направо не й се вярваше, че е късен следобед и е време да се прибира. Но си поиграха още малко, а той заяви, че трябва да останат още един ден и да си удължат уикенда. Но понеделнишките пайове я чакаха и тя знаеше, че трябва да се заеме с тях. В шест часа отидоха до таверната за ранна вечеря и в седем тръгнаха обратно. Големият син корд се движеше дори по-бързо отколкото на идване и наближиха Глендейл малко след седем. Той я попита къде живее, тя му каза, но после се сети за нещо.
— Искаш ли да видиш нещо, Монти?
— Какво?
— Ще ти покажа.
Той продължи по булевард „Колорадо“, после тя му показа къде да свие и спряха.
7
„Сънкист“ и „Сънмейд“ — големи кооперативни сдружения на производители на плодове, които съществуват и до днес. Марката на „Сънмейд“ представлява момиче с грозд в ръката. — Б.ред.