— Да предположим, че наистина го изсвириш по този начин. Ще си имаш проблеми, не мислиш ли? — Той натисна още няколко акорда. — А какво ще направиш от тук нататък?
Веда също изсвири един-два акорда и той внимателно ги повтори след нея. След това кимна:
— Да, можеше и така да е композирано. Но наистина смятам, че начинът на господин Рахманинов е по-добър. В твоя откривам известна баналност, ти не мислиш ли така?
— Какво е баналност, господине?
— Искам да кажа, че го правиш сладникаво. Евтино. Прилича малко на „Поет и селянин“ от Супе. Изсвири го една октава по-високо и сложи малко трели и ето ти я „Чуй присмехулника“9.
Веда изсвири мелодията с октава по-високо, вкара малко трели, добави и акорд от „Чуй присмехулника“ и силно се изчерви.
— Да, господине, май сте прав.
— Но пък имаш музикален… усет. — Това му се стори толкова невероятно, че поседя в мълчание известно време, преди да продължи: — Имам много ученици с талантливи пръсти, но малко са тези, които имат нещо в главата си. За твоите пръсти, Веда, не съм сигурен. Има нещо в начина ти на свирене, което не е точно както трябва, но няма значение. Ще видим какво можем да направим по въпроса. Но виж, главата ти е друга работа. Четеш ноти забележително, което е знак, че си имам работа с истински музикант. И този номер, който ти погодих, като те накарах да импровизираш акомпанимента в онзи гавот… Разбира се, че не се справи добре, но беше удивително, че въобще успя да го направиш. Не знам защо реших, че ще успееш, може би заради идиотската ти интерпретация на Рахманинов. Така. — Той се обърна към Милдред. — Искам я при мен два пъти седмично. Ще й преподавам един урок пиано, хонорарът ми е десет долара, урокът е половин час, така че ще ви струва скъпо. Ще й преподавам и един урок музикална теория, който ще е безплатен. Не съм сигурен какво ще излезе и затова няма да е честно да ви карам да плащате за експериментите ми. Но тя все ще научи нещо, най-малкото ще й избия част от това високомерие. — След като каза това, той смушка здраво Веда в ребрата. — Предполагам, че нищо няма да излезе, ако трябва да сме честни. Мнозина са призваните в тази област, малцина са избраните и почти никой не успява да разбере колко трябва да е добър, преди наистина да стане добър. Но… ще видим… Боже, Веда, свиренето ти е ужасно. Би трябвало да ти взимам по сто долара на урок само защото трябва да те слушам.
Веда се разплака, а Милдред само се взираше като ударена от гръм. Почти не беше виждала това студено дете да плаче, а ето я сега: от очите й се стичаха две вадички и капеха на сребристи капки по кафявия пуловер. Господин Ханън махна тържествено с ръка.
— Остави я да реве. Това е нищо в сравнение със сълзите, които ще лее, докато приключа с нея.
Веда продължи да плаче, не спря и когато се качиха в колата и поеха към вкъщи. Милдред непрекъснато я потупваше по ръката и напълно се отказа от идеята да я подкачи за обръщението „господине“. Веда заговори, като се задавяше от истерия.
— О, майко… толкова ме беше страх… че няма да ме приеме. А после се оказа… че ме иска за ученичка. Каза, че имам нещо… в главата си. Майко… в главата си!
Тогава Милдред разбра, че във Веда нещо се беше пробудило, че то съвсем не беше фалшиво и беше същото, в което тя самата безмълвно бе вярвала през всичките тези години. Сякаш пред нея внезапно се бе появила Витлеемската звезда.
Така Монти беше отмъстен, но когато една вечер в гостната Милдред се присламчи към него и поиска да поговорят за случилото се, резултатът не беше много добър. Той запали цигара и започна да изрежда причините, поради които смяташе, че у Веда „има нещо“. Всичките те бяха чудесни и все в полза на Веда, но май все не уцелваха най-важното. Когато тя се опита да преодолее навика му да се отнася към всичко с надменно безразличие и отбеляза колко прекрасно е, че се е досетил, той се почувства неудобно от гальовността й и я прекъсна малко грубо. По дяволите, каза той. Всеки, който познава детето, би направил същото на негово място, защо да си приписва заслуги? След това сякаш се почувства отегчен от цялата тема и започна да й сваля чорапите.
Но сърцето на Милдред беше силно зажадняло да сподели това чудо с някого и когато усети, че не издържа повече, повика Бърт. Той дойде в ресторанта следващия следобед, когато нямаше клиенти и можеше да разговаря с него. Помоли Арлин да им сервира обяд и му разказа всичко. Той вече беше чул част от историята от майка си, която пък беше научила кратката версия от Веда, но сега вече узна всичко в пълни подробности. Милдред му разказа за студиото, за прелюдията на Рахманинов, четенето на ноти, акомпанимента само по партията за цигулка. Той слушаше със сериозен вид, разсмя се само като чу за епизода с обръщението „господине“. И след това произнесе тържествено.
9
Популярна американска балада от XIX в., една от любимите песни на Ейбрахам Линкълн. — Б.ред.