— Искаха да сложат и цитат — смотолеви Бърт. — Нещо за страданието на малките деца, но си спомних, че харесваш простите неща.
— Харесвам плочата точно във вида, в който е.
— Искаха да сложат и друг надпис: „От любящите баба и дядо Ейдриън и Сара“. Но им казах: Хей, не прибързвайте, скоро ще изсекат и вашите имена в тази мраморна градина, няма нужда да се опитвате да се уредите по-рано.
На Милдред това й се стори забавно и се усмихна. Някъде надолу по алеята се засмя дете. Тя усети как в гърлото й застана буца и Бърт бързо се отдалечи. Стоеше до гроба и го чуваше как крачи напред-назад край нея. Стоя дълго така. След това постави цветята до паметната плоча, хвърли й последен поглед, обърна се и го хвана за ръката. Той сплете пръсти в нейните и ги стисна здраво.
Милдред се прибра и завари Веда да се взира злобно в пианото на семейство Пиърс. Седна и отвори пакета, който Бърт беше донесъл — буркан със сладко от ягоди от госпожа Бидерхоф. Известно време тишината се нарушаваше само от шумоленето на хартията. После Веда каза с възможно най-ясния си превзет и провлачен глас:
— Господи, мразя тази дупка.
— И срещу какво по-специално възразяваш?
— О, майко, няма значение, няма абсолютно никакво значение и се надявам да не започнеш да я променяш само за да ми угодиш. Не, срещу нищо специално не възразявам. Просто ненавиждам всяка мърлява частица тук и ако всичко вземе, та изгори утре, няма да пролея и една сълза под звуците на „Любовен еликсир“ от Гаетано Доницети, роден през 1798, починал през 1848.
— Разбирам.
Веда взе пакета цигари, който Милдред държеше в къщата заради Монти, запали една и хвърли клечката на пода. Физиономията на майка й се изопна.
— Загаси цигарата и вдигни клечката.
— Как ли пък не!
Милдред стана, прицели се внимателно и зашлеви силно Веда по бузата. След това усети как й се зави свят и й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че ушите й пищят, защото Веда също й беше ударила плесница. Издуха дим в лицето на Милдред и продължи със същия хладен и нагъл тон:
— Глендейл, Калифорния, Земята на портокаловите дървета, „Миньон“ от Амброаз Тома, роден през 1811, починал през 189610. Деветдесет квадратни километра, в които няма абсолютно нищо. Първокласно място за собственици на бензиностанции, мебелни фабрики, супермаркети и будки за пайове. Градината на света — право в целта! Червива дупка за селяндури!
— От къде си чула това?
Милдред седеше и при последните думи вдигна очи. Много добре познаваше речника на Веда и беше наясно, че той не включва този израз. Когато чу въпроса й, Веда се доближи и се наведе към нея.
— Мислиш, че този нещастен тъпак ще се ожени за теб?
— Ако искам — да.
— О! Богове и рибки, чуйте циничния ми смях, „Палячо“ от Руджеро Леонкавало, роден през 1857, починал през 1919 година. Ако била искала! Извини ме за малко, докато си възвърна загубеното присъствие на духа. Глупачка, не знаеш ли какво вижда в теб?
— Мисля, че каквото и ти.
— Не, краката ти.
— Той ли ти го каза?
— Разбира се.
Личеше си, че Веда се наслаждава на объркването на Милдред.
— Разбира се, че той ми го каза. Ние сме много добри приятели и се надявам, че гледам зряло на тези неща. Наистина говори много ласкателно за краката ти. Има теория за тях. Казва, че памучната карирана престилка е най-голямата провокация, изобретена от жените, за да изтезават мъжете, и че най-хубавите крака могат да бъдат видени в кухните, а не в богаташките приемни. „Никога не се захващай с господарката, ако можеш да докопаш прислужницата“, така казва той. И още нещо казва, че хубавичките слугини винаги са много благодарни, не са претенциозни и не си въобразяват разни глупости за брак и други досадни неща. Бих казала, че намирам тази социална теория за доста очарователна.
Веда продължи да говори, като тръскаше цигарата си. Когато я изпуши, запали нова и хвърли клечката на пода. Отначало Милдред не я чуваше какво й казва. Откритието, че този мъж, когото тя бе търпяла само защото я сближаваше с Веда, всъщност й се е присмивал зад гърба, подигравал се е с най-интимните им отношения, настройвал е детето й срещу нея — това откритие толкова я порази, че усети как всяка част от тялото й омеква като желе. Но скоро думите придобиха отново смисъл и тя чу Веда да казва:
— В края на краищата, майко, дори и през най-тежките му периоди Монти носи обувки, които са правени по поръчка.
10
Веда прави отправка към прочутата ария на Миньон от едноименната опера на Амброаз Тома, в която героинята с тъга си спомня за разцъфналите портокалови дървета в родината й. — Б.ред.