– Изборът е неин. Дори ако реши да прекара следващите десет години в Хинсеберг[86], аз пак ще остана неин приятел.
– Не подозирах, че имаш толкова либерални възгледи.
– Нито пък аз – рече Холгер Палмгрен.
МИРИАМ ВУ ГЛЕДАШЕ втренчено в тавана. Нощната ѝ лампа беше запалена, а радиото работеше тихо. По нощния блок звучеше On a Slow Boat to China[87]. Предния ден се събуди в болницата, където я бе довел Паоло Роберто. Бе спала неспокойно, като непрекъснато се будеше. Лекарите твърдяха, че има сътресение на мозъка. Във всеки случай определено се нуждаеше от почивка. Бе със счупен нос и три счупени ребра. Освен това цялото ѝ тяло беше покрито със синини.
Лявата ѝ вежда бе толкова подута, че от окото ѝ се виждаше само една цепка. Усещаше болка при всеки опит да се завърти или да си поеме по-дълбоко въздух. Вратът също я болеше и за всеки случай ѝ бяха поставили яка. Лекарите я уверяваха, че ще се възстанови напълно.
Когато се събуди предния ден, видя Паоло Роберто да седи до леглото ѝ. Усмихна ѝ се широко и я попита как е. И дали се чувства също толкова зле, колкото изглежда.
Отговори на всичките ѝ въпроси. По някаква причина ѝ се струваше напълно логично той да е добър приятел на Лисбет Саландер. Бе доста нахакан тип. Лисбет харесваше нахакани мъже и не понасяше нафукани гадняри. Паоло Роберто принадлежеше по-скоро към първата категория, макар че спокойно се вписваше и във втората.
Мириам разбра и защо той се бе появил така неочаквано в склада в Нюкварн. Удиви се, че се бе впуснал толкова яростно в преследването на черния микробус. Ужаси се, като чу, че полицията е открила трупове в района около склада.
– Благодаря – рече тя. – Спасил си живота ми.
Той поклати глава, но известно време остана мълчалив.
– Опитах се да обясня на Блумквист. Но той не ме разбра напълно. Мисля, че ти ме разбираш по-добре. Все пак се боксираш.
Мириам знаеше много добре какво има предвид. Трябваше да си бил в склада в Нюкварн, за да разбереш какво означава да се биеш срещу чудовище, което не изпитва болка. Спомни си колко безпомощна се бе чувствала.
Накрая хвана превързаната му ръка. И двамата мълчаха. Нямаше какво да си кажат. Когато отново се събуди, Паоло си бе тръгнал. Искаше ѝ се Лисбет Саландер да се обади отнякъде.
Знаеше, че Ниедерман иска да я хване.
И се боеше, че ще я намери.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР НЕ МОЖЕШЕ да диша. Бе изгубила представа за времето. Не осъзнаваше, че е простреляна. Постепенно разбра, по-скоро инстинктивно, че е погребана. Не можеше да използва лявата си ръка. Усещаше ужасна болка в рамото си дори и при най-малкото движение. Непрекъснато изпадаше в несвяст. „Трябва ми въздух.“ Главата ѝ се пръскаше от пулсираща болка, каквато не бе изпитвала никога преди.
По едно време дясната ѝ ръка се озова пред лицето ѝ. Лисбет започна инстинктивно да чисти пръстта от устата и носа си. Почвата бе песъчлива и сравнително рохка. Успя да направи пред лицето си малка дупка, с големината на юмрук.
Нямаше представа колко дълго бе лежала в гроба. Разбираше, че животът ѝ виси на косъм. Най-накрая успя да формулира една мисъл.
„Той ме е погребал жива.“
Обзе я паника. Не можеше да диша. Не можеше да се движи. Сякаш цял тон пръст я притискаше надолу към недрата на земята.
Опита се да помръдне единия си крак, но дори не успя да напрегне мускулите си. След това направи грубата грешка да се опита да се изправи. Вдигна глава, но болката веднага проряза слепоочията ѝ като електрически ток. „Не трябва да повръщам.“ Отпусна се и изпадна в безсъзнание.
Когато мислите ѝ отново се поизбистриха, внимателно провери кои части от тялото ѝ все още са здрави. Единственото, което можеше да направи, бе да премести дясната си ръка на няколко сантиметра пред лицето си. „Трябва ми въздух.“ Въздухът се намираше над нея, над гроба.
Лисбет Саландер започна да рие. Издаде лакътя си нагоре и успя да си осигури още малко пространство за работа. С външната страна на ръката си разшири кухината пред лицето си, като избутваше пръстта назад. „Трябва да копая.“
Накрая осъзна, че под заелото ѝ ембрионална поза тяло и между краката ѝ имаше празно пространство. Именно там се бе събрал въздухът, благодарение на който все още бе жива. Започна отчаяно да върти горната част на тялото си и усети как пръстта се изсипва под нея. Натискът отгоре намаля. Изведнъж осъзна, че може да движи ръката си още по-свободно.
Не спираше да се бори. Съзнанието ѝ бе замъглено. Загребваше песъчливата пръст и я хвърляше в празното пространство под себе си. Постепенно успя да изкопае толкова голяма кухина, че можеше да започне да разравя пръстта над главата си. Успя да я освободи сантиметър по сантиметър. Усети нещо твърдо и внезапно хвана част от корен или пръчка. Продължи да копае нагоре. Пръстта продължаваше да е все така рохка.