В мига, в който Залаченко натисна ключа на осветлението, острието на брадвата се заби напречно в дясната страна на лицето му, разби челюстта му и се вряза на няколко милиметра в челото му. Той така и не успя да разбере какво се е случило, но мозъкът му регистрира болката и Залаченко се разкрещя като луд.
РОНАЛД НИЕДЕРМАН СЕ СТРЕСНА и седна объркан. Чу вой, но в първия миг реши, че е някое животно. Идваше отвън. След това обаче разбра, че е Залаченко, и бързо скочи на крака.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР се засили, завъртя брадвата още веднъж, но тялото ѝ не я слушаше. Искаше да вдигне оръжието и да го забие дълбоко в главата на баща си, но не ѝ бе останала капка сила. Острието го уцели доста по-надолу, под капачката на коляното. Брадвата обаче се заби толкова надълбоко, че Лисбет я изпусна. Залаченко падна по лице на пода на бараката, като не спираше да крещи.
Лисбет се наведе, за да вземе отново брадвата. Земята се разлюля под краката ѝ. Причерня ѝ. Трябваше да седне. Протегна ръка и заопипва джобовете на якето му. Все още държеше пистолета в десния джоб. Лисбет се опита да фокусира погледа си, докато земята продължаваше да се люшка под краката ѝ.
Браунинг, двайсет и втори калибър.
„Проклет скаутски пистолет.“
Затова все още беше жива. Ако я бе уцелил куршум от „Зиг Зауер“-а на Ниедерман, който използваше доста по-едри амуниции, в главата ѝ щеше да има значително по-голяма дупка.
В мига, в който си го помисли, чу стъпките на сънения Ниедерман, който се появи на вратата на бараката, където спря и отвори широко очи. Залаченко ревеше като луд. Лицето му бе покрито с кръв. В коляното му имаше забита брадва. На земята до него седеше окървавена и кална Лисбет Саландер. Приличаше на герой от филм на ужасите, а Ниедерман бе гледал страшно много такива.
РОНАЛД НИЕДЕРМАН, БЕЗЧУВСТВЕН към болка, с тяло като на брониран робот, никога не бе обичал мрака. Откакто се помнеше, свързваше тъмнината с опасност. А сега тази опасност се бе материализирала.
Момичето на пода беше мъртво. В това нямаше никакво съмнение.
Той самият го бе погребал.
Следователно съществото на пода не бе момиче, а звяр, завърнал се от мъртвите, който не можеше да бъде победен с човешка сила или оръжие.
Трансформацията от човек в чудовище вече бе започнала. Кожата ѝ се бе покрила с люспи като на влечуго. Оголените ѝ зъби бяха остри като тесли, готови да късат парчета месо от жертвата си. Раздвоеният ѝ като на змия език се изстреля от устата ѝ и я облиза. Окървавените ѝ ръце имаха десетсантиметрови, остри като бръснач нокти. Очите ѝ горяха. Чуваше глухото ѝ ръмжене. Видя я как се подготвя за скок, за да го хване за врата.
Изведнъж съвсем ясно различи извиващата ѝ се опашка, която заплашително започна да се удря в пода като камшик.
В следващия миг тя вдигна пистолета и стреля. Куршумът мина толкова близо до ухото на Ниедерман, че той усети раздвижването на въздуха от полета му. Стори му се, че от устата на момичето излезе огнен език.
Това вече бе прекалено.
Ниедерман спря да мисли.
Врътна се и побягна като луд. Тя изстреля още един куршум, този път съвсем неточен, но брат ѝ буквално полетя напред. Прескочи оградата с лъвски скок и изчезна в тъмното поле в посока към главния път. Бягаше, обзет от нечовешки ужас.
Лисбет Саландер го гледаше учудено, докато не изчезна от полезрението ѝ.
Довлече се до отвора на вратата и го затърси с поглед в мрака, но от него нямаше и следа. След малко Залаченко спря да крещи, но остана да лежи и тихо да вие. Лисбет провери пистолета и установи, че вътре има само един куршум. Зачуди се дали да не пръсне мозъка на Залаченко, но си припомни, че Ниедерман все още е някъде навън и че е най-добре да запази последния куршум. Ако решеше да я нападне, вероятно щеше да ѝ трябва доста повече от един куршум двайсет и втори калибър. Но и това бе по-добре от нищо.
ИЗПРАВИ СЕ С МЪКА, излезе, олюлявайки се, от бараката и затвори вратата. Отне ѝ пет минути да я залости с резето. Прекоси двора, влезе в къщата и откри телефона на един шкаф в кухнята. Набра номера, който не бе използвала от две години. Нямаше го вкъщи. Включи се телефонният секретар.
„Здравейте. Това е домът на Микаел Блумквист. В момента не мога да отговоря, но ако оставите името и номера си, ще ви се обадя по-късно.“
Бийп.
– Мик-л-рел – рече тя и осъзна, че звучи така, сякаш има картоф в гърлото. Преглътна. – Микаел. Саландер е.
В следващия миг замлъкна. Не знаеше какво повече да каже.
Бавно затвори слушалката.