– Сесилия, ти май всъщност не искаш да ме поканиш на кафе.
– Очаквах те чак след един месец – рече тя. – Ти ме изненада.
Той усети, че ѝ беше неловко, и я обърна, за да види лицето ѝ. Постояха мълчаливи известно време. Тя продължаваше да отбягва погледа му.
– Сесилия, забрави кафето. Какво не е наред?
Тя поклати глава и си пое дълбоко въздух.
– Микаел, искам да си тръгнеш. Не ме питай. Просто си върви.
МИКАЕЛ ПЪРВО тръгна към къщи, но се спря пред градинската врата. Вместо да влезе вътре, тръгна към моста и седна на един камък до водата. Запали цигара и се чудеше на какво ли се дължи този драматичен обрат в отношението на Сесилия към него.
Внезапно чу шум на двигател и видя как една голяма бяла лодка се шмугна в пролива и продължи под моста. Когато мина покрай него, Микаел видя, че зад руля стоеше Мартин Вангер. Той се взираше във водата, за да избегне рифове. Лодката бе дванайсетметрова моторница – същински звяр. Микаел се изправи и тръгна по алеята край водата. Изведнъж осъзна, че във водата до няколко кея вече се бяха появили лодки – ветроходки и моторници. Няколко от тях бяха от марката „Петешон“. Имаше и една ИФ[89], която се люшкаше на вълните. Останалите бяха по-големи и по-скъпи. Забеляза и една „Халберг-Раси“. Лятото вече бе тук. И така Микаел констатира, че класовото разслоение лъсваше и в разнородните плавателни съдове на Хедебю – Мартин Вангер притежаваше най-голямата и най-скъпата лодка в околността.
Той се спря под къщата на Сесилия Вангер и хвърли поглед към осветените прозорци на втория етаж. След това се прибра и сложи кафе. Докато го чакаше да се свари, надникна в кабинета си.
Преди да влезе в затвора, бе върнал на Хенрик Вангер по-голямата част от документацията по случая на Хариет. Струваше му се неразумно да остави материалите в една празна къща задълго. Сега полиците зееха празни. В момента разполагаше единствено с пет от личните бележници на Хенрик Вангер, които бе взел със себе си в „Рулокер“ и чието съдържание вече знаеше наизуст. А, и още нещо – един фотоалбум, който бе забравил върху най-високия рафт.
Той го свали и го остави на кухненската маса. Наля си кафе, седна и започна да го прелиства.
Албумът съдържаше снимките, направени в деня на изчезването на Хариет. На първата страница бе поставена последната снимка на Хариет, по време на парада по случай Деня на детето в Хедестад. Следваха около сто и осемдесет изключително ясни снимки на автомобилната злополука на моста. Той бе разглеждал внимателно албума с лупа вече няколко пъти. Сега го разлистваше разсеяно; знаеше, че няма да открие нищо, което да му помогне. Изведнъж осъзна колко му бе омръзнала загадката на Хариет Вангер и затвори ядосано албума.
Не го свърташе на едно място. Отиде до кухненския прозорец и се загледа навън в мрака.
След това отново спря поглед на албума. Той не можеше да обясни защо, но изведнъж през съзнанието му пробягна мисълта, че току-що беше видял нещо, което го бе впечатлило. Сякаш някакво невидимо създание му бе нашепнало внимателно отговора в ухото. Космите по врата му леко настръхнаха.
Микаел седна и отново разтвори албума. Разгледа го страница по страница, спря се на всяка снимка от моста. Гледаше младия Хенрик Вангер с пропити с нафта дрехи и Харалд Вангер, когото все още не бе срещал на живо. На снимките се виждаха още счупеният парапет, сградите, прозорците и различните превозни средства. Без проблем идентифицира младата Сесилия Вангер сред тълпата зяпачи. Носеше светла рокля и тъмно сако. Изглеждаше около двайсетгодишна.
Изведнъж усети възбуда. През годините се бе научил да вярва на инстинктите си.
Нещо в албума му бе направило впечатление, но не знаеше какво точно.
ТОЙ ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА СЕДИ до кухненската маса и да се взира в снимките в единайсет часа вечерта, когато чу външната врата да се отваря.
– Може ли да вляза? – попита Сесилия Вангер. После седна срещу него, без да дочака отговор. Микаел го облада странното чувство, че това бе дежа ву. Тя бе облечена в широка тънка светла рокля и сивосиньо сако, почти като на снимките от 1966 година.
– Ти си проблемът – рече Сесилия.
Микаел вдигна вежди.
– Прости ми, но ти ме свари съвсем неподготвена, като почука на вратата ми тази вечер. Сега съм толкова нещастна, че не мога да спя.
– Защо си нещастна?
– Нима не разбираш?
Той поклати глава.
– Обещаваш ли да не ми се смееш, ако ти разкажа?
– Обещавам.
– Бе лудост да те прелъстя през зимата. Чисто импулсивна постъпка. Исках да се забавлявам. Нищо повече. През онази първа нощ здравата се бях напила и нямах никакво намерение да започвам дълготрайна връзка с теб. След това обаче нещата се промениха. Искам да знаеш, че седмиците, през които беше мой occasional lover, бяха едни от най-приятните в живота ми.