Часовникът на нощното шкафче показваше девет и половина сутринта и точно бе започнала да се чуди какво я беше събудило, когато на вратата се позвъни отново. Тя се изправи удивена. Никой не идваше у тях толкова рано. Всъщност малцина звъняха на вратата ѝ. Тя се загърна сънено с чаршафа, заклатушка се към коридора и отключи. Очите ѝ срещнаха тези на Микаел Блумквист. Усети да я обзема паника и несъзнателно направи крачка назад.
– Добро утро, госпожице Саландер – поздрави я той бодро. – Разбирам, че вчера сте стояли до късно. Може ли да вляза?
Той пристъпи вътре, без да дочака покана, и затвори вратата след себе си. Огледа любопитно купчината дрехи на пода в коридора и планината хартиени торбички, след което хвърли бърз поглед в спалнята. През това време Лисбет се опитваше да разбере какво се случва. Как? Какво? Кой? Микаел я гледаше закачливо как стоеше там със зяпнала уста.
– Предположих, че едва ли ще си успяла да закусиш, затова донесох сандвичи. С телешки бут, с пуйка и дижонска горчица и един вегетариански, с авокадо. Не знам какво обичаш. Може би телешко филе?
Той изчезна в кухнята и веднага намери кафе машината ѝ.
– Къде държиш кафето? – извика Микаел.
Тя направи три бързи крачки.
– Спри! – осъзна, че бе извикала, и сниши глас. – По дяволите, не можеш просто така да нахлуеш, сякаш живееш тук. Та ние дори не се познаваме.
Микаел Блумквист се спря с кана в ръка над резервоара за вода на кафе машината и извърна лице към нея. След това ѝ каза със сериозен глас.
– Грешка! Ти ме познаваш по-добре от всички. Нали?
Той ѝ обърна гръб и продължи да налива водата. След това започна да отваря бурканите на кухненския плот.
– Между другото, познавам методите ти на работа. Знам тайните ти.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР затвори очи. Искаше ѝ се подът да спре да се клати под краката ѝ. Съзнанието ѝ бе напълно парализирано. Страдаше от махмурлук. Ситуацията бе съвсем реална, а мозъкът ѝ отказваше да работи. Никога преди не беше срещала очи в очи някого от обектите на своите разследвания. „Той знае къде живея!“ Дори стоеше в кухнята ѝ. Това бе невъзможно. Как би могло да се случи? „Той знае коя съм!“
Тя изведнъж осъзна, че чаршафът се беше поизхлузил, и се загърна по-плътно с него. Мъжът каза нещо, което Лисбет в началото не разбра.
– Трябва да поговорим – повтори той. – Но ми се струва, че е най-добре първо да вземеш един душ.
Тя се опита да каже нещо смислено.
– Слушай сега, ако смяташ да вдигаш скандали, си сбъркал вратата. Аз си свърших работата. Трябва да говориш с шефа ми.
Микаел застана пред нея и вдигна ръце с длани към лицето ѝ. „Не съм въоръжен.“ Универсалният знак, че идва с мир.
– Вече разговарях с Драган Армански. Между другото той иска да му се обадиш – така и не си вдигнала мобилния си телефон вчера.
Приближи се към нея.Тя не се чувстваше заплашена, но все пак отстъпи леко назад, когато той докосна ръката ѝ и посочи вратата на банята. Не ѝ харесваше, когато някой ѝ говореше без позволение, макар подбудите му да бяха чисто приятелски.
– Нямам никакво намерение да вдигам скандали – рече той със спокоен глас. – Но настоявам да говоря с теб. Към душа. Веднага!
Тя се подчини покорно. „Лисбет Саландер никога не е покорна“, помисли си тя.
ЛИСБЕТ СЕ ПОДПРЯ на вратата на банята и се опита да си събере мислите. Случката я бе разтърсила повече, отколкото предполагаше. Постепенно започна да осъзнава, че пикочният ѝ мехур бе на косъм да се спука и че да си вземе душ не беше просто добър съвет, а необходимост след вчерашната бурна нощ. Когато приключи, се шмугна в спалнята, сложи си бикини, дънки и тениска с текста: Armageddon was yesterday – today we have a serious problem[110].
След това се замисли за секунда и взе коженото си яке, което бе метнато върху един стол. Извади електрошоковия пистолет от джоба, провери дали е зареден и го пъхна в задния джоб на дънките. В апартамента се разнесе аромат на кафе. Тя си пое дълбоко въздух и се върна обратно в кухнята.
– Никога ли не чистиш? – попита той веднага.
Бе напълнил мивката с мръсни съдове, празни пепелници, беше изхвърлил старите картонени опаковки от мляко и бе разчистил от масата събираните в продължение на пет седмици вестници. Беше я избърсал и бе сложил чаши и сандвичи – явно бе говорил сериозно. Те изглеждаха доста апетитно, а тя всъщност бе гладна след нощните приключения с Мими. „Окей, нека да видим за какво става въпрос.“ Тя седна срещу него, изпълнена с очакване.