– Микаел… Нямам думи да изразя чувствата, които тази статия събужда у мен. Отвратителна е.
– Става дума за поръчкова работа – отвърна Микаел спокойно.
Той се вгледа изпитателно в Мартин Вангер.
– Надявам се да разбираш, че аз нямам нищо общо с това. Задавих се с кафе, когато я прочетох.
– Кой стои зад това?
– Проведох няколко телефонни разговора тази сутрин. Кони Туршон е назначен през лятото по заместване. Но статията е поръчана от Биргер.
– Не знаех, че Биргер има влияние върху вестника – той все пак е общински съветник и политик.
– Официално няма. Но главният редактор на „Курирен“ е Гунар Карлман, син на Ингрид Вангер от страната на Юхан Вангер. Биргер и Гунар са близки приятели от години.
– Разбирам.
– Ще наредя Туршон веднага да бъде уволнен.
– На колко години е той?
– Честно казано, не знам. Никога не съм го виждал.
– Не го изхвърляй. Когато ми позвъни, звучеше като доста млад и неопитен журналист.
– Това не може да бъде подминато без последствия.
– Мен ако питаш, цялата ситуация е доста абсурдна. Главният редактор на един притежаван от семейство Вангер вестник напада друг вестник, където Хенрик Вангер е акционер и член на Управителния съвет. Тоест главният редактор Карлман напада теб и Хенрик.
Мартин Вангер се замисли над думите на Микаел, но поклати бавно глава.
– Разбирам какво искаш да кажеш. Трябва да потърся отговорност от точния човек. Карлман е акционер в концерна и постоянно ми забива нож в гърба, но това прилича по-скоро на отмъщението на Биргер, задето го отряза в коридора на болницата. Ти си му трън в очите.
– Знам. Точно затова смятам, че Туршон носи най-малка вина от всички. Изобщо не е лесно на един млад журналист на временна работа да откаже на главния редактор, когато той му нарежда как да пише.
– Мога да изискам да поместят официално извинение, адресирано до теб, на страницата с новините утре.
– Няма нужда. Това ще се превърне в една дълга битка, която само ще влоши нещата.
– Тоест искаш нищо да не правя?
– Няма смисъл. Карлман ще започне да създава проблеми и в най-лошия случай ще те представи като негодник, който в качеството си на собственик се опитва да влияе незаконно върху свободата на словото.
– Извини ме, Микаел, но не мога да се съглася с теб. Аз също имам право да изразя мнение. Смятам, че тази статия вони, и възнамерявам открито да заявя личната си позиция. Аз все пак замествам Хенрик в Управителния съвет на „Милениум“ и тази роля не ми позволява да подмина подобни инсинуации.
– Окей.
– Ще изискам право на отговор. И ще представя Карлман като идиот. Сам си е виновен.
– Добре, трябва да постъпиш както намериш за добре.
– Освен това за мен е много важно наистина да разбереш, че нямам нищо общо с тази мерзка атака.
– Вярвам ти – отвърна Микаел.
– Има и още нещо. Не смятам, че сега е най-подходящият момент да повдигам въпроса, но това прави скорошния ни спор още по-актуален. Много е важно да се върнеш на работа в „Милениум“, за да покажем, че сме единни. Иначе няма как да заглушим злите езици. Аз вярвам в „Милениум“ и съм напълно убеден, че заедно можем да спечелим тази битка.
– Разбирам гледната ти точка, но сега е мой ред да не се съглася. Не мога да разтрогна договора с Хенрик, а и не искам. Разбираш ли, аз всъщност много го харесвам. А и това с Хариет…
– Да?
– Разбирам, че е трудно за теб. Осъзнавам, че този случай преследва Хенрик от години.
– Между нас казано, аз обичам Хенрик и той е мой ментор, но що се отнася до Хариет, обсебването му граничи с лудост.
– Когато се захванах с това, смятах, че ще е пълна загуба на време. Работата е там, че напук на очакванията, открихме нови доказателства. Мисля, че сме на крачка да направим пробив и да си отговорим на въпроса какво в действителност се е случило.
– Предполагам, че няма да искаш да споделиш какво сте намерили?