– Мисля, че тя гледа към този човек. Отчасти защото се опитах да определя обекта на вниманието ѝ, изхождайки от положението на лицето ѝ – направената от мен скица на кръстовището е съвсем точна. Отчасти защото това е единственият човек, който явно гледа право в обектива на камерата и следователно към Хариет.
Лисбет видя една неясна фигура, която стоеше на известно разстояние зад зяпачите, малко по-навътре в пресечката. Носеше тъмно ватирано яке с червена ивица на раменете и тъмни панталони, вероятно дънки. Микаел увеличи снимката, така че фигурата на въпросния човек от кръста нагоре запълни целия екран. Снимката тутакси се размаза още повече.
– Мъж е. Около 1,80, нормално телосложение. Има тъмноруса среднодълга коса и е гладко избръснат. Но е невъзможно да различим чертите на лицето му или да определим възрастта му. Може да е всякакъв – от тийнейджър до мъж на средна възраст.
– Снимката може да бъде обработена.
– Направих го. Дори изпратих копие до Кристер Малм от „Милениум“, който е адски добър в обработката на снимки. Микаел отвори нова снимка.
– По-добре от това не може. Просто апаратът е много некачествен, а разстоянието – голямо.
– Показал ли си фотографията на някого? Може да успеят да го разпознаят по стойката…
– Показах я на Дирх Фроде. Той няма представа кой е въпросният мъж.
– Дирх Фроде вероятно не е най-наблюдателният човек в Хедестад.
– Не, но аз работя за него и Хенрик Вангер. Искам да покажа снимката на Хенрик, преди да замеся и други хора.
– Възможно е той да е просто зрител.
– Да. Но в такъв случай предизвиква доста странна реакция у Хариет.
ПРЕЗ СЛЕДВАЩАТА СЕДМИЦА Микаел и Лисбет Саландер работиха буквално всяка минута, с изключение на времето, в което спяха. Лисбет продължи да чете материалите по разследването и изстрелваше въпрос след въпрос, а Микаел се опитваше да ѝ отговори. Истината бе само една, така че всеки уклончив отговор и всяка неяснота биваха последвани от дълбок размисъл. В продължение на цял един ден изучаваха с какво се бе занимавал всеки след сблъсъка на моста.
Личността на Лисбет Саландер изглеждаше все по-противоречива в очите на Микаел. Макар и да прехвърляше материалите от разследването набързо, тя се хващаше за всеки дребен или будещ съмнение детайл.
Спираха за почивка следобед, когато жегата навън ставаше непоносима и не можеха да останат в градината. На няколко пъти отидоха да се изкъпят в канала или да се поразходят до кафенето на Сузане, където сядаха на терасата. Сузане внезапно бе започнала да се държи доста хладно с Микаел. Той осъзна, че Лисбет приличаше на непълнолетна. Фактът, че тя живее в дома му, го превръщаше в очите на Сузане в извратеняк на средна възраст, което му бе неприятно.
Микаел продължи да тича всяка вечер. Прибираше се задъхан вкъщи, но Лисбет не коментираше физическите му занимания. Да бягаш по неравен терен, явно не отговаряше на представата ѝ за лятна почивка.
– Аз съм над четирийсет – каза ѝ Микаел. – Трябва да се движа, ако не искам съвсем да се закръгля в талията.
– Ясно.
– Ти изобщо ли не тренираш?
– Понякога се боксирам.
– Боксираш се?
– Да, нали знаеш, с ръкавици.
Микаел влезе под душа и се опита да си представи Лисбет на боксовия ринг. Не бе сигурен дали не го поднасяше. Трябваше да я попита още нещо.
– В коя категория се боксираш?
– В никоя. Занимавам се със спаринг от време на време. Тренирам с момчетата от един боксов клуб в Сьодермалм.
„Защо ли не съм изненадан“, помисли си Микаел. Но все пак не пропусна да отбележи, че тя бе споделила нещо за себе си. Той все още не знаеше почти нищо за нея; как бе започнала да работи за Армански, какво образование имаше, с какво се занимаваха родителите ѝ. При всеки опит от негова страна да я подпита за личния ѝ живот, тя тутакси тя се затваряше в черупката си и му отговаряше с по една дума или напълно го игнорираше.
ЕДИН СЛЕДОБЕД Лисбет Саландер внезапно остави папката, която четеше, сбърчи чело и погледна Микаел.
– Какво знаеш за Ото Фалк? Свещеника.
– Съвсем малко. На няколко пъти в началото на годината се засякох с настоящия отец в църквата и той ми каза, че Фалк все още е жив, но е настанен в гериатричен дом в Хедестад. Страда от Алцхаймер.
– Откъде е родом?
– Оттук. От Хедестад. Учи в Упсала и се връща тук, когато е на трийсет.
– Той е неженен, а Хариет е общувала с него.
– Защо питаш?