– Докато правех проучването за теб, стигнах до извода, че това не те е спирало преди. Даже напротив, никога не си можел да стоиш настрана от жените. Какво не е наред? Да не би да не съм достатъчно секси за теб?
Микаел поклати глава и се опита да измисли нещо умно. Когато не ѝ отговори, тя дръпна чаршафа му и го възседна.
– Нямам презервативи – рече Микаел.
– Майната му.
КОГАТО МИКАЕЛ СЕ СЪБУДИ, Лисбет вече беше станала. Чу я, че слага каната за кафето в кухнята. Бе малко преди седем. Той бе спал само два часа и остана да лежи със затворени очи.
Не можеше да разбере Лисбет Саландер. Нито веднъж, дори с поглед, не му бе загатнала, че той ѝ харесва.
– Добро утро – рече му Лисбет от вратата.
Бе леко усмихната.
– Здравей – отвърна ѝ Микаел.
– Млякото е свършило. Ще отскоча до бензиностанцията. Тя отваря в седем.
Лисбет се обърна толкова бързо, че Микаел не успя да отговори. Чу я как си обува обувките и взема чантата и шлема си, след което излезе навън. Той затвори очи. След малко входната врата отново се отвори и след няколко секунди Лисбет отново стоеше на прага на спалнята. Този път не се смееше.
– Най-добре ще е да дойдеш да видиш – рече му тя със странна интонация.
Микаел веднага скочи на крака и нахлузи дънките си. Някой се бе отбил до къщата им през нощта и им бе оставил необичаен подарък. На площадката пред вратата лежеше наполовина обгореното тяло на разчленена котка. Краката и главата ѝ бяха отрязани. След това я бяха изкормили. Вътрешностите бяха оставени до овъгления торс, който явно бе изпечен на огън. Котешката глава бе непокътната. Бяха я поставили върху седалката на мотоциклета на Лисбет Саландер. Микаел разпозна червено-кафявата козина.
ГЛАВА 22 Четвъртък, 10 юли
ЗАКУСИХА В ГРАДИНАТА при пълно мълчание, без мляко в кафето. Лисбет бе извадила един малък дигитален фотоапарат „Канон“ и снима странната аранжировка, преди Микаел да се върне с торба за смет и да разчисти. Той прибра котката в багажника на колата, която бе взел назаем, но не бе сигурен какво да прави с обгореното тяло. Най-нормално бе да съобщи в полицията за инцидентно измъчване на животно или дори за вероятна заплаха, но не знаеше как да обясни причините за това.
Към осем и половина Изабела Вангер мина покрай къщата на път към моста. Тя не ги видя или се престори, че не ги забелязва.
– Как си? – попита Микаел Лисбет накрая.
– Добре.
Тя го погледна учудено. „Ясно. Той очаква да съм разстроена.“
– Когато открия изверга, който е измъчвал невинно животно като предупреждение към нас, ще го пребия с бейзболна бухалка.
– Мислиш, че това е предупреждение?
– Имаш ли по-добро обяснение? Все пак означава нещо.
Микаел кимна.
– Какъвто и да се окаже финалът на тази история, явно сме притеснили някого достатъчно много, за да извърши подобна лудост. Само че имаме още един проблем.
– Знам. Това прилича на принесените в жертва животни от случаите на убийства от 1954 и 1960 година. Само че изглежда твърде невероятно убиец, който е вилнял преди петдесет години, да се промъкне до дома ти и да остави обгорелия труп на измъчвано животно на прага ти.
Микаел се съгласи.
– Тогава остават единствено Харалд Вангер и Изабела Вангер. Има и още няколко възрастни роднини от страната на Юхан Вангер, но никой от тях не живее тук.
Микел въздъхна.
– Изабела е ужасна вещица, която със сигурност би могла да убие котка, но се съмнявам да е вилняла наоколо и да е убивала жени през петдесетте години. За Харалд Вангер… Не знам. Той изглежда толкова слаб, че едва ходи. Трудно ми е да повярвам, че е излязъл през нощта, уловил е една котка и е извършил това.
– Освен ако не са забъркани двама души. Един по-възрастен и един по-млад.
Изведнъж Микаел чу шум от преминаваща кола, вдигна глава и видя Сесилия Вангер да се отдалечава по моста. „Харалд и Сесилия“, помисли си той. Но оставаше една голяма въпросителна; бащата и дъщерята не общуваха и почти не разговаряха. Въпреки че Мартин Вангер бе обещал да говори с нея, тя продължаваше да не вдига телефона, когато Микаел ѝ звънеше.
– Трябва да е някой, който знае, че сме постигнали напредък в разследването си – рече Лисбет Саландер, изправи се и влезе в къщата.
Когато се върна, бе облякла кожените си дрехи.
– Отивам до Стокхолм. Ще се върна довечера.
– Какво ще правиш?
– Ще взема някои джаджи. Ако някой е достатъчно луд, че да убие котка по подобен начин, като нищо ще се нахвърли върху нас следващия път. Или може да подпали къщата, докато спим. Искам да отидеш до Хедестад и да купиш два пожарогасителя и два датчика за пожар. Единият от пожарогасителите трябва да е халогенен.