Фроде се замисли за миг.
– Честно казано, не знам. Мисля, че повечето членове на семейството имат достъп до гробницата. Знам, че Хенрик има ключ и че Изабела стои понякога там, но не съм сигурен дали има собствен ключ, или взима този на Хенрик.
– Окей. Ти все още си член на Управителния съвет на концерна „Вангер“. Пазите ли някакъв архив? Библиотека или нещо подобно, където се съхраняват вестникарски статии и информация за компанията през годините?
– Да. В централния офис в Хедестад.
– Бихме искали да получим достъп до него. Дали има стари ведомствени вестници или нещо подобно?
– Отново ще трябва да ти отговоря, че не знам. Аз лично не съм стъпвал в архива поне от трийсет години. Най-добре е да разговаряш с жена на име Будил Линдгрен. Тя отговаря за архивирането и съхраняването на документацията на концерна.
– Може ли да ѝ се обадиш и да се погрижиш Лисбет да получи достъп до архива още днес следобед? Тя иска да прочете всички статии за концерна „Вангер“. Изключително важно е да може да се запознае с всичко, което представлява интерес за нас.
– Мога да го уредя. Има ли още нещо?
– Да. Грегер Вангер е носил фотоапарат „Хаселблад“ по време на автомобилната злополука на моста. Това, от своя страна, означава, че и той е правил снимки. У кого биха могли да попаднат след смъртта му?
– Трудно ми е да кажа, но вероятно у вдовицата му или сина му.
– Можеш ли…
– Ще се обадя на Александър и ще го попитам.
– КАКВО ДА ТЪРСЯ? – попита Лисбет Саландер, когато си тръгнаха от дома на Фроде и преминаха по моста на път към къщи.
– Статии и броеве на ведомствения вестник. Искам да прочетеш всичко, което има връзка с датите на убийствата, извършени през петдесетте и шейсетте години. Записвай всичко, което ти направи впечатление или ти се стори дори и леко странно. Мисля, че е по-добре ти да се заемеш с тази част. Имаш по-силна памет от моята, както вече разбрахме.
Тя го удари с юмрук отстрани. Пет минути по-късно мотоциклетът ѝ забръмча по моста.
МИКАЕЛ СЕ ЗДРАВИСА с Александър Биргер. Него го нямаше през повечето време, откакто Микаел заживя в Хедебю, и двамата се бяха засичали съвсем за кратко. „Той е бил на двайсет, когато Хариет изчезва.“
– Дирх Фроде каза, че искаш да разгледаш стари снимки.
– Баща ти е имал „Хаселблад“.
– Така е. Още го пазим, но никой не го използва.
– Знаеш, че по поръчка на Хенрик се опитвам да открия какво се е случило с Хариет?
– Да, разбрах. Мнозина са недоволни от този факт.
– Нищо. Ти, разбира се, не си длъжен да ми показваш каквото и да било.
– Е, сега. Какво те интересува?
– Дали баща ти е правил снимки в деня на изчезването на Хариет.
Те се качиха на тавана. На Александър му трябваха няколко минути, за да успее да открие кашона с огромен брой неподредени снимки.
– Можеш да го вземеш целия вкъщи – рече той. – Ако такива фотографии изобщо съществуват, трябва да са тук.
МИКАЕЛ ПОДРЕЖДА СНИМКИТЕ от кашона на Грегер Вангер в продължение на един час. Кашонът съдържаше пикантерии, които илюстрираха фамилната история, като например доста фотоси от четирийсетте години на Грегер Вангер с големия шведски нацистки водач Свен Улуф Линдхолм. Микаел ги отдели настрана.
Откри няколко плика с фотографии, очевидно направени лично от Грегер Вангер. Те изобразяваха различни хора и фамилни срещи. Една част бяха типични ваканционни снимки – от планински риболов и едно семейно пътуване до Италия. Бяха посетили и наклонената кула в Пиза.
Постепенно откри четири фотографии на автомобилната злополука. Макар че бе разполагал с професионален фотоапарат, Грегер Биргер бе лош фотограф. Снимките показваха или самия камион, или различни хора в гръб. Той откри само една, на която Сесилия Вангер бе уловена в профил.
Микаел сканира снимките, макар и вече да знаеше, че са безполезни. Прибра фотографиите в кашона и изяде един сандвич, докато размишляваше. Към три часа отново отиде до дома на Хенрик, при Ана Нюгрен.
– Чудя се дали Хенрик има и други фотоалбуми освен свързаните с разследването по случая на Хариет.
– Да, фотографията винаги му е била страст, още от младини. Пази много албуми в кабинета си.
– Би ли могла да ми ги покажеш?
Ана Нюгрен се поколеба. Едно бе да му даде ключа от гробницата, където повеляваше господ, и съвсем друго – да го пусне в кабинета на Хенрик Вангер, където се разпореждаше божият началник. Микаел ѝ предложи да позвъни на Дирх Фроде, ако има съмнения. Накрая жената с неохота се съгласи да пусне Микаел. Фотоалбумите заемаха около метър от най-ниския рафт на библиотеката. Микаел се настани на бюрото на Хенрик и отвори първия.