През първия половин час Мартин бе неконтактен и не говореше. След това, изглежда, се успокои. Донесе една верига, уви я около врата на Микаел и я захвана с катинар за една от халките на пода. Остави Микаел сам за около петнайсет минути. Когато се върна, носеше със себе си бутилка трапезна вода. Седна на един стол, наблюдаваше Микаел и отпиваше.
– Може ли да получа малко вода? – попита Микаел.
Мартин Вангер се наведе напред и му позволи да отпие внимателно от бутилката. Микаел гълташе жадно.
– Благодаря.
– Учтив сте, както винаги, Кале Блумквист.
– Защо бяха всичките тези ритници? – попита Микаел.
– Защото ме вбесяваш. Заслужаваш наказание. Защо просто не си тръгна? „Милениум“ имаше нужда от теб. Говорех сериозно – можехме да го превърнем в голям вестник и да си сътрудничим години наред.
Лицето на Микаел се изкриви в гримаса и той се опита да се нагласи по-удобно. Бе напълно беззащитен. Можеше да разчита единствено на гласа си.
– Предполагам, че тази възможност вече не съществува – рече той.
Мартин Вангер се разсмя.
– Съжалявам, Микаел. Но ти вероятно разбираш, че няма да излезеш жив оттук.
Микаел кимна.
– Как, по дяволите, стигнахте до мен, ти и анорексичното привидение, което забърка в това?
– Излъга какво си правил в деня на изчезването на Хариет. Мога да докажа, че си бил в Хедестад по време на парада по случай Деня на детето. Снимали са те как стоиш и гледаш Хариет.
– Затова ли ходи до Нуршо?
– Да, за да взема фотографията. Едно младо семейство, което съвсем случайно се е намирало в Хедестад, я е направило. Просто решили да спрат за малко в града.
Мартин Вангер поклати глава.
– Мамка му, това не е истина – рече той.
Микаел се замисли сериозно как да продължи, за да предотврати или поне да отложи малко екзекуцията си.
– Къде се намира снимката сега?
– Тоест негативът? В сейфа ми в търговска банка „Ханделсбанкен“ тук, в Хедестад… Ти не знаеше, че си взех сейф, нали?
Той сипеше лъжа след лъжа, без да му мигне окото.
– Освен това има и копия на няколко други места. В моя компютър и в този на Лисбет, на сървъра за снимки в редакцията на „Милениум“, на този на „Милтън Секюрити“, където работи Лисбет.
Мартин Вангер не реагира, опитвайки се да разбере дали Микаел блъфираше.
– Колко знае Саландер?
Микаел се поколеба. Лисбет Саландер бе единственото му спасение в момента. Как ли щеше да постъпи, като се прибереше и видеше, че той е изчезнал? Микаел бе пъхнал снимката на Мартин Вангер във ватираното яке на кухненската маса. Дали щеше да направи връзката? Дали щеше да се обади някъде? Тя не е от хората, които биха звъннали в полицията. Лошото бе, че вероятно щеше да реши да дойде до дома на Мартин Вангер, да звънне на вратата и да попита къде е Микаел.
– Отговори ми – рече Мартин Вангер с леденостуден глас.
– Мисля. Лисбет знае горе-долу колкото и аз, а може би дори и повече. Бих казал направо, че знае повече. Тя е умна. Именно тя свърза случая на Лена Андершон с останалите.
– Лена Андершон? – Мартин Вангер изглеждаше напълно объркан.
– Седемнайсетгодишното момиче, което си измъчил до смърт в Упсала през февруари 1966 година. Не ми казвай, че си я забравил.
Погледът на Мартин Вангер се проясни. За първи път сякаш наистина се попритесни. Той не знаеше, че някой бе успял да направи тази връзка – Лена Андершон не бе включена в списъка от бележника на Хариет.
– Мартин – рече Микаел колкото се можеше по-твърдо. – Всичко приключи, Мартин. Може и да ме убиеш, но това е краят. Твърде много хора знаят за извършеното от теб и този път няма да ти се размине.
Мартин Вангер скочи на крака и започна да снове напред-назад из стаята. Изведнъж удари с юмрук по стената. Не трябва да забравям, че действията му са лишени от логика. Котката например. Можеше да я донесе тук, долу, но вместо това отива с нея във фамилната гробница. Действа ирационално.
– Мисля, че лъжеш. Само ти и Саландер знаете нещо. Ако бяхте говорили с някого, полицията вече щеше да е тук. Трябва само да подпаля къщата ти и всички доказателства ще изчезнат.
– Ами ако грешиш?
Той внезапно се усмихна.
– Ако греша, то това наистина е краят. Но не ми се вярва. Ще заложа на това, че блъфираш. Имам ли изобщо друг избор? – Той се замисли. – Тази проклета кучка е слабото звено. Трябва да я намеря.
– Тя замина за Стокхолм по обяд.
Мартин Вангер се разсмя.
– Така значи. А как в такъв случай е прекарала цялата вечер в архива на концерна „Вангер“?
Сърцето на Микаел заби по-бързо. Той знае. Знаел е през цялото време.