– Вярно. Първо трябваше да се отбие в архива и след това да продължи към Стокхолм – отговори Микаел колкото може по-спокойно. – Не знаех, че се е забавила толкова там.
– Стига. Шефът на архива ме осведоми, че Дирх Фроде ѝ е наредил да позволи на Саландер да остане колкото иска. Това означава, че тя ще се прибере тук някъде посред нощ. Пазачът ще ми се обади, когато излезе от офиса.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ГЛАВА 24 Петък, 11 юли – събота, 12 юли
МАРТИН ВАНГЕР СЕ НАВЕДЕ НАПРЕД и претърси джобовете на Микаел. Намери ключа.
– Много умно от ваша страна да смените ключа – изкоментира той. – Ще се погрижа за гаджето ти, като се прибере.
Микаел не отговори. Припомни си, че Мартин Вангер бе натрупал опит във воденето на преговори по време на множеството индустриални битки. Не за първи път усети, че го блъфират.
– Защо?
– Защо какво?
– Защо ти е всичко това? – Микаел кимна към стаята.
Мартин Вангер се наведе, хвана брадичката на Микаел и вдигна главата му, така че погледите им се срещнаха.
– Защото е толкова лесно – рече той. – Жени изчезват постоянно. На никого не липсват. Имигрантки. Курви от Русия. Годишно през Швеция преминават хиляди хора.
Той пусна главата на Микаел и се изправи, почти горд, че можеше да му разкаже.
Мили Боже. Това не е някаква загадка от миналото. Мартин Вангер продължава да убива и днес. А аз влязох нищо неподозиращ право в…
– В момента нямам гостенка, но вероятно ще ти е интересно да чуеш, че докато двамата с Хенрик седяхте и дрънкахте глупости през зимата и пролетта, тук имаше едно момиче. Казваше се Ирина. От Беларус. Докато ти вечеряше горе, в кухнята ми, тя седеше заключена в тази клетка. Онази вечер бе много приятна, нали?
Мартин Вангер седна на масата с подскок и залюля крака във въздуха. Микаел примижа. Усети, че започва да му се повдига, и преглътна шумно.
– Какво правиш с телата?
– Лодката ми стои закотвена до кея, точно тук. Карам ги дълбоко навътре в морето. Аз, за разлика от баща си, не оставям следи. Но и той не бе глупак. Жертвите му бяха пръснати из цяла Швеция.
Пъзелът започна да се подрежда в съзнанието на Микаел.
„Готфрид Вангер. От 1949 до 1965 година. След това Мартин Вангер продължава делото му през 1966 година в Упсала.“
– Ти се възхищаваш на баща си.
– Той ме научи. Посвети ме, когато бях на четиринайсет.
– Удевала. Леа Першон.
– Точно така. Тогава присъствах. Само гледах, но бях там.
– 1964 година, Сара Вит от Ронебю.
– Бях на шестнайсет. Това ми бе първата жена. Готфрид ме научи. Аз я удуших.
Той се хвали. Мили Боже, това семейство е съвсем откачено.
– Предполагам, осъзнаваш, че това е пълна лудост.
Мартин Вангер вдигна леко рамене.
– Не мисля, че разбираш божествената същност на това да притежаваш пълен контрол над живота и смъртта на друго човешко същество.
– Да измъчваш и убиваш жени ти носи удоволствие, Мартин.
Шефът на концерна се замисли за миг, втренчил поглед в едно празно място на стената зад Микаел. След това се усмихна с шармантната си, ослепителна усмивка.
– Всъщност не съм съгласен. Ако трябва да направя интелектуален анализ на същността си, то бих се описал по-скоро като сериен изнасилвач, отколкото като сериен убиец. Всъщност съм сериен похитител. Убийствата идват като естествено последствие – все пак трябва да прикрия престъпленията си. Нали разбираш?
Микаел не знаеше какво да отговори, затова само кимна.
– Действията ми, разбира се, са социално недопустими, но моите престъпления са преди всичко престъпления срещу социалните закони. Моите гости срещат смъртта в края на престоя си тук, когато вече са ми омръзнали. Тяхното разочарование е така очарователно всеки път.
– Разочарование? – възкликна Микаел изненадано.
– Точно така. Разочарование. Те си мислят, че ако ми угаждат, ще ги пощадя. Приспособяват се към правилата ми. Започват да ми вярват, дори завързват един вид приятелство с мен и до последно се надяват, че то означава нещо. Разочарованието идва в мига, в който разберат, че са били измамени.
Мартин Вангер заобиколи масата и се облегна на стоманената клетка.
– Ти, като един ограничен от конвенции представител на средната класа, никога няма да можеш да разбереш, че най-вълнуващо от всичко е самото планиране на похищението. Не трябва да действаш импулсивно – такива похитители винаги свършват в затвора. Тук става въпрос за чиста наука, изпълнена с хиляди малки подробности, които не трябва да забравяш. Трябва да набележа жертвата си и да анализирам живота ѝ. Коя е тя? Откъде идва? Как да установя контакт с нея? Какво да направя, за да остана по някакъв начин насаме с „плячката си“, без да рискувам името ми да излезе наяве или някога да попадне в бъдещо полицейско разследване?