Стига, помисли си Микаел. Мартин Вангер говореше за похищения и убийства с почти академичен тон, сякаш поясняваше особеното си мнение по някой езотеричен теологически въпрос.
– Това наистина ли ти е интересно, Микаел?
Той се наведе и погали Микаел по бузата. Ласката му бе внимателна, почти нежна.
– Вероятно осъзнаваш, че това може да свърши само по един начин. Имаш ли нещо против, ако запаля цигара?
Микаел поклати глава.
– Можеш да ме почерпиш с една – рече той.
Мартин Вангер изпълни молбата му. Той запали две цигари и постави внимателно едната между устните на Микаел, изчака го да си дръпне и продължи да я държи.
– Благодаря – рече Микаел механично.
Мартин Вангер отново се разсмя.
– Ето, виждаш ли. Вече започна да възприемаш принципа на подчинението. Държа живота ти в ръцете си, Микаел. Знаеш, че мога да те убия всяка една секунда. Ти ме помоли да направя живота ти по-приятен с помощта на един рационален аргумент и малко ласкателство и бе възнаграден.
Микаел кимна. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.
В ЕДИНАЙСЕТ И ПЕТНАЙСЕТ Лисбет Саландер отпи вода от пластмасовата бутилка и отгърна на следващата страница. Тя обаче, за разлика от Микаел по-рано същия ден, не се задави. За сметка на това облещи очи, когато направи връзката.
Клик!
В продължение на два часа бе чела ведомствените вестници на предприятията на концерна „Вангер“ по цялата страна. Основният от тях се казваше чисто и просто „Информация за концерна“ и съдържаше логото на империята „Вангер“ – развяващо се на вятъра шведско знаме с триъгълна форма. Вестникът очевидно бе списван от отдела по реклама в централния офис. Съдържанието му бе пропагандно, а целта му – да създаде у работниците чувството, че са част от едно голямо семейство.
През спортната училищна ваканция[126] през февруари 1967 година Хенрик Вангер бе проявил щедрост и бе поканил семействата на петдесет от служителите в централата на концерна на едноседмична ски почивка в Херйедален[127]. Причината за това бе рекордната печалба от предходната година – поканата се явява знак на благодарност за многото часове усилена работа. Отделът за „Връзки с обществеността“ изпраща в наетото за целта ски селище свои служители, които да направят фоторепортаж.
Множество от придружените от весели коментари снимки изобразяваха пистите. Няколко показваха усмихнатите, зачервени от студа лица на събралите се в бара служители, които бяха вдигнали халбите си с бира във въздуха. Две от снимките бяха направени по време на едно малко следобедно мероприятие, организирано от Хенрик Вангер, на което той обявява четирийсет и три годишната чиновничка Ула-Брит Муген за служител на годината. Наградата е премия от петстотин крони и стъклена купа.
Награждаването се провежда на терасата на ски хотела, очевидно точно преди хората отново да се отправят към пистите. На снимката присъстват около двайсет души.
Най-вдясно, точно зад Хенрик Вангер, стоеше мъж с дълга руса коса. Той бе облечен в тъмно ватирано яке с ярка ивица на раменете. Цветът ѝ не си личеше, тъй като вестникът бе отпечатан в черно-бяло, но Лисбет Саландер бе готова да си заложи главата, че ставаше дума за червено.
Под снимката имаше пояснителен коментар: в най-десния ъгъл е деветнайсетгодишният Мартин Вангер, който учи в Упсала. На него вече се гледа като на обещаващ талант, който да заеме място в управлението на концерна.
– Got you[128] – прошепна Лисбет Саландер.
Тя загаси настолната лампа и остави вестниците на безразборна купчина – за да има с какво да се занимава утре сутринта тази кучка Будил Линдгрен.
Отиде до паркинга през една странична врата. На половината път към мотоциклета си спомни, че бе обещала да информира пазача, преди да си тръгне. Тя се спря и поогледа паркинга. Пазачът се намираше в другия край на сградата. Това означаваше, че трябваше да се върне и да заобиколи цялата постройка. „Fuck that“, реши Лисбет.
Стигна до мотоциклета, включи мобилния си телефон и позвъни на Микаел. Чу съобщение, че абонатът не може да бъде избран. За сметка на това обаче откри, че Микаел се бе опитвал да се свърже с нея цели тринайсет пъти между четири и девет часа. През последните два часа обаче не се бе обаждал.
Лисбет позвъни на стационарния телефон в къщата, но и там никой не вдигна. Тя сбърчи чело, закрепи чантата с компютъра, сложи си каската и запали мотора. Пътуването от изхода на промишлената зона на Хедестад до остров Хедебю ѝ отне десет минути. В кухнята светеше, но къщата бе празна.