Микаел кимна.
– Брат ти се преби с колата преди няколко дни.
– Чух.
– От Анита Вангер, която ти позвъни.
Тя го гледаше изпитателно доста дълго. След това кимна. Разбираше, че бе излишно да отрича очевидни факти.
– Как ме откри?
– Подслушвахме телефона на Анита.
Микаел също не смяташе, че има смисъл да лъже.
– Бях с брат ти няколко минути преди смъртта му.
Хариет Вангер сбърчи чело. Той я погледна в очите. След това свали смешния шал, който използваше, нави надолу яката си и показа следата от примката. Вратът му бе възпален и зачервен. Вероятно щеше да му остане белег за спомен от Мартин Вангер.
– Брат ти ме бе увесил на едно бесило, преди партньорът ми да ни открие и да го пребие.
В очите на Хариет се появи пламък.
– Мисля, че е най-добре да ми разкажеш цялата история отначало.
ОТНЕ МУ близо час. Микаел започна, като каза кой е и с какво се занимава. Описа как бе започнал работа за Хенрик Вангер и защо му бе от полза да се премести за известно време в Хедебю. Обясни ѝ накратко как полицейското разследване беше стигнало до задънена улица и как Хенрик бе продължил да разследва сам през всичките тези години, воден от убеждението, че някой член на семейството е убил Хариет. Той включи компютъра си и ѝ разказа как бе открил снимките от улица „Йернвегсгатан“ и как с Лисбет се бяха отправили по следите на един сериен убиец, а в крайна сметка убийците се бяха оказали двама.
Докато говореше, се стъмни. Работниците приключиха за деня и запалиха лагерни огньове, над които закъкриха тенджери. Микаел забеляза, че Джеф стоеше близо до шефката си и го наблюдаваше подозрително. Готвачът сервира на Микаел и Хариет. Те отвориха по още една бира. Когато Микаел приключи с разказа си, Хариет помълча известно време.
– Мили Боже! – рече тя.
– Ти си пропуснала убийството в Упсала.
– Дори не съм се и интересувала от него. Бях толкова щастлива, че баща ми е мъртъв и че вече няма кой да ме насилва. И през ум не ми мина, че Мартин…
Тя замлъкна.
– Радвам се, че е мъртъв.
– Разбирам те.
– Само че от разказа ти не ми стана ясно как сте открили, че съм жива.
– Когато разбрахме какво се е случило, не бе особено трудно да се досетим за останалото. Но някой е трябвало да ти помогне да изчезнеш така. Анита Вангер е твоя доверена приятелка и единственият човек, който би могъл да го стори. Били сте се сприятелили и сте прекарали лятото заедно. Живели сте двете в къщата на Готфрид. Ако изобщо си била решила да се довериш на някого, то това е била тя. А и тъкмо била получила шофьорска книжка.
Хариет Вангер го погледна с безизразно лице.
– Какво ще правиш сега, когато знаеш, че съм жива?
Ще кажа на Хенрик. Той заслужава да знае.
– А след това? Ти си журналист.
– Хариет, нямам намерение да те издавам. Вече наруших толкова много пъти професионалната етика, докато се ровех в цялата тази бъркотия, че щяха да са ме изключили от гилдията, ако знаеха.
Той се опита да се пошегува.
– Едно нарушение повече или по-малко не е от особено значение, а и не искам да ядосвам старата си детегледачка.
Тя обаче не се разсмя.
– Колко души знаят истината?
– Че си жива? В момента само ти, аз, Анита и партньорката ми Лисбет. Дирх Фроде е запознат с около две трети от историята, но продължава да мисли, че ти си умряла през шейсетте години.
Хариет Вангер явно се замисли над нещо. Загледа се в мрака. Микаел отново бе обладан от неприятното усещане, че се намира в неравностойно положение, а и мисълта, че пушката със сачми на Хариет Вангер беше подпряна на палатката на половин метър от нея, го държеше нащрек. Потръпна и спря да фантазира. После смени темата на разговора.
– Как се превърна в овцевъд в Австралия? Вече знам, че Анита Вангер ти е помогнала да се измъкнеш от остров Хедебю, след като са отворили моста за движение на следващия ден след катастрофата. Вероятно в багажника на колата си.
– Всъщност просто лежах завита с одеяло на пода до задната седалка. Никой не погледна в колата. Аз отидох при Анита, когато тя пристигна на острова, и ѝ казах, че ми се налага да избягам. Правилно си се досетил, че ѝ се доверих. Тя ми помогна и ми бе вярна приятелка през всичките тези години.
– Как се озова в Австралия?
– Първите няколко седмици, преди да напусна Швеция, живеех в стаята на Анита в студентското общежитие в Стокхолм. Анита разполагаше с известна сума собствени спестявания, която щедро ми зае. Даде ми и паспорта си. Ние си приличахме като две капки вода, така че трябваше единствено да се изруся. В продължение на четири години живях в манастир в Италия – не бях монахиня. Има манастири, където можеш да наемеш евтино стая и да размишляваш на спокойствие. След това съвсем случайно се запознах със Спенсър Кохран. Той бе с няколко години по-голям от мен, току-що бе завършил висшето си образование в Англия и обикаляше из Европа. Влюбих се. Както и той. Никога не съжалих. Той бе прекрасен човек. За съжаление почина преди осем години и аз внезапно се оказах собственик на фермата.