– Как върви с Хенрик и Хариет? – попита Микаел.
– Тази тъжна история има своите положителни страни – отвърна Дирх Фроде с лека усмивка. – Изабела изведнъж нахлу в стаята на Хенрик. Разбрала, че си се върнал, и направо бе побесняла. Разкрещя се, че трябвало веднъж завинаги да се приключи с цялата история около Хариет. Каза още, че ти си предизвикал кончината на сина ѝ с душенето и ровенето си наоколо.
– Ами предполагам, че е права.
– Нареди на Хенрик да те уволни и да се погрижи да изчезнеш и да спреш да преследваш призраци.
– Опа!
– Тя дори не погледна жената, която седеше в стаята и говореше с Хенрик. Сигурно си мислеше, че е някой от персонала. Никога няма да забравя мига, в който Хариет се изправи, погледна Изабела и ѝ каза: „Здравей, мамо.“
– Какво се случи?
– Наложи се да викнем лекар, за да свестим Изабела. В момента отрича, че това е Хариет. Твърди, че е измамница, която си изровил отнякъде.
Дирх Фроде всъщност се бе запътил към Сесилия и Александър, за да им съобщи новината, че Хариет бе възкръснала от мъртвите. Така че побърза да продължи и отново остави Микаел сам.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СПРЯ, за да напълни резервоара на една бензиностанция малко след Упсала, в северна посока. Тя бе карала гневна, с втренчен пред себе си яден поглед. После запали мотоциклета, излезе от бензиностанцията и отново спря, обзета от нерешителност.
Лошото настроение все още не я бе напуснало. Когато тръгна от Хедебю, беше бясна, но гневът ѝ постепенно се бе поуталожил по време на пътуването. Тя не знаеше защо се бе ядосала така на Микаел Блумквист и дори дали бе ядосана точно на него.
Мислеше за Мартин Вангер и Хариет Вангер, за проклетия Дирх Фроде и целия дяволски род Вангерови, които живееха в Хедестад, откъдето управляваха малката си империя и плетяха интриги едни срещу други. Те се бяха нуждали от нейната помощ. При нормални обстоятелства сигурно дори не биха я поздравили, камо ли да ѝ доверят тайните си.
Проклета сбирщина.
Тя пое дълбоко въздух и се замисли за майка си, която бе погребала същата сутрин. Нещата никога нямаше да се оправят. Смъртта на майка ѝ означаваше, че раната никога няма да зарасне, защото Лисбет не можеше да получи отговор на въпросите, които искаше да зададе.
Замисли се и за Драган Армански, който бе стоял зад нея по време на опелото. Трябваше да му каже нещо. Поне да му покаже, че знае, че е там. Но ако го бе сторила, той щеше да го приеме като картбланш да започне да се опитва да подреди живота ѝ. Ако му подадеше пръст, щеше да захапе цялата ѝ ръка. И никога нямаше да разбере.
Замисли се и за проклетия адвокат Нилс Бюрман, който бе неин попечител и поне за момента не можеше да ѝ навреди и правеше каквото му кажеше.
Изгаряше я непреодолима омраза. Тя стисна зъби.
Замисли се и за Микаел Блумквист и се зачуди какво ли щеше да каже, ако разбереше, че тя има попечител и че в живота ѝ цари пълен хаос.
Осъзна, че всъщност не му беше ядосана. Просто се случи така, че изля гнева си върху него в момент, в който ѝ се искаше да убива. Бе безсмислено обаче да се сърди на него.
Тя беше странно раздвоена в отношението си към Микаел.
Той си вреше носа в чужди работи и се бе ровил в личния ѝ живот, и… Но ѝ беше приятно да работи с него. Дори самото усещане да работи в екип с някого бе странно. Бе ѝ непривично, но всичко беше минало неочаквано безболезнено. Той не натякваше. Не се и опитваше да ѝ дава съвети как да живее живота си.
Не той прелъсти нея, а тя – него.
А освен това се бе оказало хубаво.
Защо тогава ѝ се искаше да го ритне в лицето?
Тя въздъхна, вдигна нещастно поглед и се загледа в един ТИР, който премина с ръмжене покрай нея по Е 4.
В ОСЕМ ЧАСА ВЕЧЕРТА МИКАЕЛ ВСЕ ОЩЕ СЕДЕШЕ в градината, когато чу мотоциклета и видя Лисбет Саландер да минава по моста. Тя паркира и свали каската си. Приближи се към градинската маса и докосна каната за кафе, която бе студена и празна. Микаел я погледна учудено. Лисбет взе каната за кафе и отиде в кухнята. Когато отново излезе навън, бе свалила кожените си дрехи и си бе облякла дънки и тениска с текста I can be a regular bitch. Just try me[140].
– Мислех, че си си тръгнала – рече Микаел.
– Обърнах в Упсала.
– Доста километри за един ден.
– Заболяха ме задните части.
– Защо се върна?
Тя не отговори. Микаел не я притисна, а изчака, докато пиеха кафе. Тя заговори след десет минути.
– Компанията ти ми харесва – призна Лисбет с нежелание.
Никога преди не бе изговаряла подобни думи.
– Беше ми… интересно да работим заедно по този случай.
– И на мен – рече Микаел.