Нищо драматично. Нека се чуди. „Вече е свършено с теб, дъртако.“
В пет и половина сутринта излезе от интернет, изключи компютъра и извади нов пакет цигари. Бе изпила четири, не – пет кока-коли през нощта, взе си шеста и седна на дивана. Бе само по бикини и избеляла от прането рекламна камуфлажна тениска на списание „Soldier of Fortune“[152] с текста Kill them all and let God sort them out[153]. Осъзна, че ѝ е студено, протегна се към одеялото и се загърна в него.
Почувства се надрусана, сякаш бе погълнала някакво неподходящо и най-вероятно забранено вещество. Фокусира погледа си върху една улична лампа до прозореца и остана да седи така неподвижно, докато мозъкът ѝ работеше на пълни обороти. Мама – щрак – сестра ми – щрак – Мими – щрак – Холгер Палмгрен. Evil Fingers. И Армански. Работата. Хариет Вангер. Щрак. Мартин Вангер. Щрак. Стикът за голф. Щрак. Адвокат Нилс Бюрман. Щрак. Всеки проклет детайл, който не можеше да забрави, колкото и да се опитваше.
Чудеше се дали Бюрман някога щеше отново да се съблече пред жена и как в такъв случай щеше да обясни татуировката на корема си. И как щеше да избегне да си свали дрехите при следващото посещение при лекаря.
И Микаел Блумквист. Щрак.
Тя го смяташе за добър човек, може би с малко по-ярко изразен комплекс на всезнайко от поносимото, който за жалост проявяваше дразнеща наивност по отношение на някои морални въпроси. Той бе толерантен и всеопрощаващ по природа и винаги се опитваше да намери обяснение или извинение от психологическо естество за поведението на хората. Никога нямаше да проумее, че хищниците разбираха само от едно. Обземаше я неприятен инстинкт за закрила, когато мислеше за него.
Не си спомняше кога заспа, но се събуди в девет на следващата сутрин със схванат врат. Бе подпряла глава накриво в стената зад фотьойла. Заклатушка се към спалнята и отново заспа.
ТОВА БЕЗ СЪМНЕНИЕ БЕ най-важният репортаж в живота им. За първи път от година и половина насам Ерика Бергер бе наистина щастлива – така, както само един редактор, който разполага с топ новина, можеше да бъде. С Микаел изглаждаха текста за последен път, когато Лисбет позвъни на мобилния му телефон.
– Забравих да ти кажа, че усилената ти работа през последните седмици е започнала да тревожи Венерстрьом и той си поръча пилотен брой от следващото издание на вестника.
– Как разбра… А-а-а, забравѝ. Някаква информация за това какво смята да прави?
– Не. Само едно логично предположение.
Микаел се замисли за няколко секунди.
– Печатницата! – възкликна той.
Ерика вдигна вежди.
– Ако сте сигурни, че никой от редакцията не изнася информация, то това е единствената оставаща възможност. Освен ако някой от наемниците му не смята да се отбие посред нощ.
Микаел се обърна към Ерика.
– Наеми нова печатница за следващия брой. Веднага. И се обади на Драган Армански. Искам да наемем нощна охрана през следващите седмици.
След това се върна към разговора със Саландер.
– Благодаря, Сали.
– Колко струва?
– Какво имаш предвид?
– Колко струва тази информация?
– Колко искаш?
– Искам да го обсъдим на по кафе. Сега.
СРЕЩНАХА СЕ в кафене „Кафебар“ на улица „Хорнсгатан“. Саландер изглеждаше толкова сериозна, когато Микаел седна на табуретката до нея, че той леко се разтревожи. Както обикновено, тя пристъпи директно към въпроса.
– Налага ми се да взема пари назаем.
Микаел се усмихна с най-глуповатата си усмивка и посегна към портфейла си.
– Разбира се. Колко?
– Сто и двайсет хиляди крони.
– Опа-а! – той отново прибра портфейла. – Не нося толкова в момента.
– Не се шегувам. Имам нужда от сто и двайсет хиляди за, да речем, шест седмици. Отвори ми се възможност да направя една инвестиция, но няма към кого да се обърна. В сметката ти в момента има около сто и четирийсет хиляди. Ще ти ги върна до последното йоре.
Микаел не коментира факта, че Лисбет беше пробила защитата на банката и бе разбрала каква сума имаше в сметката му. Той използваше интернет банкиране, така че нямаше съмнение как го бе постигнала.
– Няма нужда да вземаш назаем пари от мен – отвърна той. – Все още не сме обсъдили твоя дял, но със сигурност ще покрие сумата, която искаш да заемеш.
– Дял?
– Сали, ще получа невероятно голям хонорар от Хенрик Вангер и в края на годината ще си оправим сметките. Аз щях да съм мъртъв, а „Милениум“ щеше вече да е фалирал, ако не беше ти. Смятам да разделя хонорара с теб. 50:50.