– Всъщност вече ти обясних. Искам да открия негодника, който уби внучката на брат ми. Това е причината, поради която искам да те наема.
– Защо?
– Микаел, в продължение на трийсет и седем години толкова много мислих какво би могло да се е случило с Хариет, че почти стигнах до лудост. През годините посвещавах все по-голяма част от свободното си време да я търся.
Той млъкна, свали очилата си и се загледа в някакво невидимо петънце на стъклото. След това впери поглед в Микаел.
– Ако трябва да съм съвсем честен с теб, изчезването на Хариет бе причината да се оттегля от управлението на концерна. Най-лошото е, че вместо времето да излекува болката, то я усили. През 1970 година имаше период, през който мечтаех единствено за малко спокойствие. По това време Мартин вече бе станал член на управата и постепенно пое по-голямата част от моите задължения. През 1976 година се оттеглих напълно и Мартин зае поста на управителен директор. Аз все още имам запазено място в борда, но почти не съм работил, откакто навърших петдесет. През последните трийсет години не е минал и ден, в който да не мисля за изчезването на Хариет. Може би смяташ, че съм обсебен от това, поне мнението на повечето от роднините ми е такова. И може би са прави.
– Това е ужасна трагедия.
– Нещо повече. Тя разби живота ми. Това чувство ставаше все по-осезаемо с течение на времето. Ти познаваш ли се добре?
– Да естествено.
– И аз смятам така за себе си. Не мога да се освободя от случилото се. Но чувствата ми се промениха през годините. В началото скърбях. Исках да я открия и поне да я погреба. Тогава исках да отдам на Хариет нужното ѝ уважение.
– Как точно са се променили?
– Днес искам повече да открия хладнокръвния престъпник. Но смешното е, че колкото повече остарявам, толкова повече търсенето ми се превръща във всепоглъщащо хоби.
– Хоби?
– Да, предпочитам да използвам тази дума. Аз не се отказах, дори и след като полицейското управление навлезе в задънена улица. Стараех се да подхождам систематично и точно. Събрах цялата информация, която успях да открия – снимките, които ти показах, и полицейските доклади. Записах разказите на всички хора за това какво са правили през този ден. С други думи, посветих целия си живот в търсене на факти за един-единствен ден.
– Предполагам, осъзнавате, че след трийсет и шест години самият убиец вероятно също е мъртъв и погребан.
– Не мисля.
Решителността в гласа на стареца удиви Микаел.
– Нека се навечеряме и отново ще се качим горе. Имам да споделя с теб още една подробност, преди да приключа с разказа си. Тя е и най-удивителната в цялата история.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПАРКИРА королата с автоматични скорости до гарата за крайградски влакове в Сюндберг. Бе взела назаем тойотата от автомобилния парк на „Милтън Секюрити“. Всъщност не бе поискала разрешение, но пък, от друга страна, Армански не ѝ бе забранил изрично да използва някой от автомобилите на „Милтън“. „Рано или късно, помисли си тя, ще трябва да си купя кола.“ Имаше мотоциклет втора употреба от категорията „леки“[42] – кавазаки 125 кубика, който караше през лятото. През зимата го прибираше в мазето си.
Саландер се разходи до улица „Хьогклинтавеген“ и точно в шест позвъни на домофона. Ключалката щракна след няколко секунди, жената се качи на втория етаж и позвъни на вратата с табелка, на която бе изписано непретенциозното име Свенсон. Тя нямаше ни най-малка представа кой беше Свенсон, нито пък дали в апартамента изобщо живееше човек с подобно име.
– Здравей, Plague[43] – поздрави тя.
– Wasp[44]. Ти ме търсиш, само когато ти трябва нещо.
Мъжът, който бе три години по-голям от Лисбет Саландер, бе висок 189 сантиметра и тежеше 152 килограма. Самата тя бе 154 сантиметра, тежеше 42 килограма и винаги се бе чувствала като джудже до Plague. В апартамента му, както обикновено, бе тъмно; гореше само една лампа в спалнята, която той използваше за кабинет, а светлината ѝ се процеждаше в коридора. Носеше се миризма на застояло и плесен.
– Ами да, Plague, защото ти никога не се къпеш и тук вони на умрели мишки. Ако ти се случи някой ден да излезеш навън, бих те посъветвала да си купиш сапун. Продава се в „Консум“.
Той се усмихна леко, но не отговори, вместо това ѝ направи знак с ръка да го последва в кухнята. Седна на масата, без да запали лампата. Единственият източник на светлина в стаята бяха уличните лампи до прозореца.
– И мен не ме бива кой знае колко в чистенето, но ако старите картонени кутии за мляко се вмиришат, ги събирам и ги изхвърлям.
– Аз съм пенсионер по болест – каза той. – Асоциален съм.
– И затова държавата ти даде апартамент и те забрави. Не те ли е страх, че съседите някога ще се оплачат и социалните ще дойдат на проверка? Тогава може да те пратят в лудница.