Той кимна, сякаш да потвърди, че казва истината.
– Мислех, че е добра идея да имам нещо под ръка, ако не успея в ученето на медицина. Работата се състоеше в това да заварявам и лепя разни работи. И ето че сега работя тук, в Салгренската болница, където заварявам и лепя такива като теб.
Тя сбърчи вежди и с подозрение помисли дали не се майтапи с нея. Но той изглеждаше напълно сериозен.
– Лисбет… питам се…
Лекарят замълча. Лисбет се канеше да го попита какво иска, но се овладя и изчака.
– Питам се дали ще ми се разсърдиш, ако ти задам един частен и личен въпрос. В качеството си на частно лице, а не като лекар. Няма да записвам отговора ти и няма да го обсъждам с никой друг. Може да не отговаряш, ако не искаш.
– Какво?
– Доста личен въпрос.
Тя срещна погледа му.
– Откакто си била затворена в клиниката „Санкт Стефан“ на дванайсетгодишна възраст, си отказвала да отговаряш на всички въпроси, които е искал да ти зададе психиатърът. Защо?
Очите на Лисбет Саландер помръкнаха. Тя загледа Андеш Юнасон напълно безизразно. Седя мълчалива две минути.
– Защо питаш? – попита накрая.
– Честно казано, не съм много сигурен. Мисля, че се опитвам нещо да разбера.
Устата ѝ се поизкриви.
– Не говоря с доктори на луди, защото никога не слушат онова, което им казвам.
Андеш Юнасон кимна и изведнъж се разсмя.
– Окей. Кажи ми… какво мислиш за Петер Телебориан?
Андеш Юнасон така внезапно изстреля името, че Лисбет почти потръпна. Очите ѝ силно се присвиха.
– Какво е това, мамка му? Хиляда въпроса ли ще ми задаваш? Какво целиш?
Гласът ѝ стана дрезгав. Андеш Юнасон се приведе към нея.
– Един… какъв израз използва… „доктор на луди“, на име Петер Телебориан, който не е съвсем непознат в моите професионални кръгове, ме преследва през последните дни и вече два пъти се опитва да получи от мен разрешение да те прегледа.
Лисбет почувства мраз да полазва гръбнака ѝ.
– Съдът ще го упълномощи да направи съдебнопсихиатрична експертиза и да даде оценката си.
– И?
– Не ми харесва Петер Телебориан. Отказах му достъп до теб. Но последния път се появи неочаквано направо тук, в отделението, и се опита да се промъкне в стаята ти чрез една сестра.
Лисбет стисна устни.
– Постъпката му бе странна и доста нагла. Така че искам да знам какво мислиш за него.
Този път бе ред на Андеш Юнасон търпеливо да изчака отговора на Лисбет Саландер.
– Телебориан е престъпник – отвърна тя най-накрая.
– Има ли нещо лично между вас?
– Може да се каже.
– Проведох също разговор с един висш служител, който, така да се каже, иска да пусна Телебориан при теб.
– И?
– Попитах го компетентен ли е да преценява състоянието ти, след като не е лекар. И го помолих да върви на майната си. Само че с по-дипломатични изрази.
– Окей.
– Последен въпрос. Защо ми каза това за Телебориан?
– Нали ме попита.
– Да. Но аз съм лекар, учил съм психиатрия и следователно съм негов колега. И въпреки това разговаряме. Да смятам ли, че имаш известно доверие в мен?
Тя не отговори.
– Тогава аз ще го тълкувам точно така. И искам да знаеш, че си моя пациентка. Това означава, че работя за теб, а не за някой друг.
Тя го изгледа подозрително. Той поседя мълчаливо известно време, после заговори с мек тон.
– Чисто медицински, ти си повече или по-малко здрава. Имаш нужда само от още няколко седмици рехабилитация. Да, за съжаление, си здрава.
– За съжаление?
– Да – той мило ѝ се усмихна, – страхотно се чувстваш.
– Какво искаш да кажеш?
– Че нямам законни основания да те държа тук изолирана и че прокурорът съответно трябва да те препрати в ареста в Стокхолм в очакване на процеса след шест седмици. Предполагам, че подобно изискване ще пристигне още следващата седмица. Тогава Петер Телебориан ще има възможността да те наблюдава.
Тя седеше напълно неподвижна на леглото. Андеш Юнасон разсеяно се приведе и намести възглавницата ѝ. Говореше така, сякаш разсъждаваше на висок глас.
– Нямаш нито главоболие, нито температура, така че най-вероятно доктор Ендрин ще те изпише.
Внезапно се изправи.
– Благодаря, че разговаря с мен. Ще дойда да те видя, преди да те преместят.
Беше вече до вратата, когато тя проговори.
– Доктор Юнасон…
Той се обърна.
– Благодаря.
Той късо кимна, преди да излезе и да заключи вратата.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЕДЯ ДЪЛГО, взряна в заключената врата. Накрая се облегна назад и впери поглед в тавана.
Тогава забеляза, че нещо твърдо подпира главата ѝ. Вдигна възглавницата и за свое удивление видя малка платнена торбичка, която решително не беше там преди. Отвори я и с неразбиране се взря в ръчния компютър „Палм Тунгстен Т 3“ и зареждащото устройство. Погледна по-отблизо компютъра и забеляза малка драскотина в горния край. Сърцето ѝ прескочи един удар. Това е моят „Палм“. Но как… Отново премести удивен поглед към заключената врата. Андеш Юнасон бе пълен с изненади. Внезапно усети възбуда. Веднага включи компютъра и също така веднага забеляза, че е защитен от някаква парола.