– Здравей. Да, познах те, Йеркер. Ти май си полицай в Стокхолм, ако не се лъжа. Трябва да са минали десет-петнайсет години.
– Ако не и повече. Може ли да вляза?
Той седна до кухненската маса, докато Турбьорн Фелдин наливаше кафе.
– Надявам се всичко да е добре с баща ти. Но не си дошъл за това?
– Не. Татко е добре. По цял ден е навън, дори кове пирони на покрива.
– На колко години е сега?
– Преди два месеца направи 71.
– Така – каза Фелдин и седна. – Е, за какво си дошъл тогава?
Йеркер Холмберг погледна през кухненския прозорец и видя една сврака да каца до колата му и да изследва земята. После се обърна към Фелдин.
– Идвам неканен, но с голям проблем. Възможно е, когато този разговор приключи, да ме уволнят от работа. Тук съм по служебни дела, но моят шеф, криминален инспектор Ян Бублански от отдел „Убийства“ в Стокхолм, не знае за това посещение.
– Звучи сериозно.
– Така че съм стъпил на много тънък лед, ако началниците ми разберат за това посещение.
– Разбирам.
– Но ме е страх, че ако не действам, има риск за ужасно нарушение на човешките права, и то за втори пореден път.
– По-добре обясни.
– Става дума за мъж на име Александър Залаченко. Бил е шпионин на руското ГРУ и бежанец в Швеция. Поискал е политическо убежище в изборния ден на 1976-а. Получил го е и започнал да работи за Сепо. Имам причини да вярвам, че тази история ти е позната.
Турбьорн Фелдин внимателно наблюдаваше Йеркер Холмберг.
– Това е дълга история – подхвана Холмберг и започна да разказва за предварителното следствие, което се водеше през последните месеци.
ЕРИКА БЕРГЕР СЕ ОБЪРНА по корем и подпря глава с юмруци. Изведнъж се усмихна.
– Микаел, мислил ли си някога дали ние двамата не сме родени един за друг?
– Ти така ли мислиш?
– Ами да. Безкрайно те желая. Чувствам се като луда тийнейджърка.
– Аха.
– А после искам да се прибера и да си легна с мъжа си.
Микаел се засмя.
– Знам един добър терапевт – каза той.
Тя го погъделичка по кръста с пръст.
– Микаел, започвам да усещам, че това със СМП беше една тъпа грешка.
– Глупости! Това е страхотен шанс за теб. Ако някой може да вдъхне живот на тази мърша, това си ти.
– Да, може би. Но тъкмо там е проблемът. Че СМП е мърша. А и онова, дето ми сервира за Магнус Боргшьо снощи… Просто не разбирам какво правя там.
– Остави нещата да се подредят.
– Да. Но това с Боргшьо хич не е забавно. Нямам и най-малка представа как ще се справя със ситуацията.
– И аз нямам. Но ще измислим нещо.
Тя полежа мълчаливо.
– Липсваш ми.
Той кимна и я погледна.
– И ти ми липсваш – каза.
– Колко ти трябват, за да дойдеш в СМП като шеф на новините?
– Никога няма да дойда. А и онзи Холм, не беше ли той шеф на новините?
– Да. Но е идиот.
– Тук си права.
– Познаваш ли го?
– Разбира се. Работих като заместващ при него в средата на осемдесетте. Той е простак, който настройва хората един срещу друг. А и…
– А и какво?
– Уф, нищо. Не искам да клюкарствам.
– Кажи.
– Едно момиче, някоя си Ула, която също заместваше, твърдеше, че я е подлагал на сексуален тормоз. Не знам кое е истина и кое не е, но профсъюзът не направи нищо и не ѝ удължиха договора, както бе предвидено.
Ерика Бергер погледна часовника и въздъхна. Провеси крака през ръба на леглото и влезе в банята. Микаел не беше помръднал, когато тя се върна, изсуши се и навлече дрехите си.
– Ще полежа още малко – каза той.
Тя го целуна по бузата, махна му и изчезна.
МОНИКА ФИГЕРУЛА ПАРКИРА на двайсет метра от колата на Йоран Мортенсон на Лунтмакаргатан, съвсем близо до „Улоф Палме гата“. На шейсетина метра оттам видя Мортенсон да върви към автомата, да си плаща таксата за паркинг и после да се отправя към Свеавеген.
Моника Фигерула заряза таксата за паркиране. Щеше да го изгуби, докато я плаща. Последва Мортенсон нагоре към Кунгсгатан, където той сви наляво и влезе в „Кунгсторнет“. Тя изруга, но нямаше друг избор и почака три минути, след което го последва в кафенето. Той седеше на долния етаж и говореше с мъж на около 35 години. Рус и на вид отлично трениран. Ченге, реши Моника Фигерула.
Разпозна в него мъжа, който Кристер Малм бе фотографирал близо до „Копакабана“ на първи май.
Купи си кафе и седна в другия край на заведението, разтваряйки „Дагенс Нюхетер“. Мортенсон и приятелят му разговаряха на нисък глас. Не чуваше и дума от онова, което казваха. Извади мобилния и се престори, че звъни някому, което бе ненужно, след като мъжете дори не я погледнаха. Направи снимка с мобилния, като знаеше, че ще е от 72 пиксела и следователно с ниско качество, за да бъде публикувана. Затова пък можеше да се използва като доказателство за състоялата се среща.