След като отхвърли възможността да се обърне към някой в РПС/Сек, известно време размишлява дали да не се обади в официалната полиция. Ян Бублански бе ръководител на разследването на Роналд Ниедерман и като такъв може би щеше да се заинтересува от всяка информация. Но чисто политически и това не бе възможно.
На раменете му лежеше огромна тежест.
Накрая оставаше само една алтернатива, конституционно правилна и която би могла да го защити, ако за в бъдеще изпаднеше в политическа немилост – да се обърне към Шефа и да си осигури солидни устои за онова, с което се бе захванал.
Погледна часовника. Малко преди четири в петъчния следобед. Вдигна телефона и позвъни на министъра на правосъдието, когото познаваше от няколко години и с когото се бе срещал на различни мероприятия в департамента. Свързаха го след около пет минути.
– Здравей, Тощен – поздрави го министърът на правосъдието. – Отдавна не сме се виждали. За какво става дума?
– Честно казано, май ти се обаждам да проверя доколко мога да ти имам доверие.
– Доверие. Смешен въпрос. Що се отнася до мен, имам ти голямо доверие. Кое предизвиква подобно питане?
– Предизвиква го драматична и необикновена молба… Трябва ми среща с теб и министър-председателя, при това спешно.
– Леле!
– Ще ме извиниш, но обясненията ще почакат, докато не седнем и не поговорим на четири очи. На масата ми има едно дело, което е толкова впечатляващо, че смятам, че ти и министър-председателят трябва да бъдете информирани.
– Звучи сериозно.
– Сериозно е.
– Има ли нещо общо с терористи и заплахи и…
– Не. По-сериозно е от това. Залагам цялата си репутация и кариера, като ти звъня с подобна молба. Нямаше да провеждам този разговор, ако не смятах, че е абсолютно наложително.
– Разбирам. Затова е този твой въпрос за доверието… Колко спешно искаш да се видиш с министър-председателя?
– Още тази вечер, ако е възможно.
– Сега вече се тревожа.
– Лошото е, че имаш причина за това.
– Колко време ще отнеме срещата?
Едклинт размисли.
– Ще ми отнеме час да изложа всички подробности.
– Ще ти позвъня след малко.
Министърът на правосъдието се обади след петнайсет минути и обясни, че министър-председателят е готов да се срещне с Тощен Едклинт в жилището си в 21,30 същата вечер. Ръцете на Едклинт се потяха, когато сложи обратно слушалката. Окей, утре кариерата ми може и да приключи.
Вдигна отново слушалката и се обади на Моника Фигерула.
– Здравей, Моника. В 21 часа трябва да си на линия. Облечена красиво.
– Винаги съм облечена красиво – каза Моника Фигерула.
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НАБЛЮДАВАШЕ шефа на Отдела за защита на конституцията с поглед, който по-скоро можеше да се нарече недоверчив. Едклинт имаше чувството, че зад очилата на министър-председателя на най-голяма скорост работи свредел.
Министър-председателят премести поглед върху Моника Фигерула, която не бе казала нищо по време на едночасовото изложение. Видя необикновено висока и мускулеста жена, която отвърна на погледа му с любезни и изпълнени с очакване очи.
После се обърна към министъра на правосъдието, който междувременно бе леко пребледнял.
Накрая министър-председателят тежко въздъхна, свали очилата си и дълго се взира в далечината.
– Мисля, че имаме нужда от още кафе – каза той.
– Да, благодаря – каза Моника Фигерула.
Едклинт кимна и министърът на правосъдието поднесе кафе от термос на масата.
– Нека обобщим, така че да съм напълно сигурен, че правилно съм те разбрал – каза министър-председателят. – Подозираш, че в Полицията за сигурност действа конспиративна група извън конституционните рамки и че тази група години наред е извършвала нещо, което може да се определи като криминална дейност.
Едклинт кимна.
– И идваш при мен, защото не вярваш на ръководството на Полицията за сигурност?
– Ами… реших да се обърна направо към теб, защото конспиративната дейност, за която говорим, е в нарушение на законите, но не знам целите ѝ и е възможно да сгреша в тълкуването. Ако пък дейността е легитимна и контролирана от правителството, рискувам да реагирам на погрешна или неразбрана информация, с което да попреча на извършваща се тайна операция.
Министър-председателят погледна министъра на правосъдието. И двамата разбираха, че Едклинт се застрахова.
– Никога не съм чувал нещо подобно. Ти какво знаеш за това?
– Абсолютно нищо – отвърна министърът на правосъдието. – Никъде, в никакъв доклад няма и намек за нещо такова.
– Микаел Блумквист смята, че това е вътрешна фракция в Сепо. Нарича я „клуба Залаченко“.