– И тя го направи. Не ми остави голям избор.
Министър-председателят смръщи вежди и погледна Моника Фигерула.
– Остави – каза Микаел. – Тя се държа образцово. Какво искаш?
– Искаме да знаем кога смяташ да публикуваш. Точно сега разследването се извършва извънредно дискретно и ако се задействаш, преди Едклинт да е готов, може да оплескаш цялата работа.
– Хм. И кога искаш да публикувам? След следващите избори?
– Сам ще решиш. Не мога да ти влияя. Онова, за което те моля, е да ни кажеш кога смяташ да публикуваш, за да знаем точно колко време имаме за разследването.
– Разбирам. Говореше за сътрудничество…
Министър-председателят кимна.
– Преди всичко нека ти кажа, че при нормални обстоятелства дори не би ми хрумнало да помоля журналист да дойде на такава среща.
– При нормални обстоятелства вероятно би направил всичко, за да държиш настрана журналистите от такава среща.
– Да. Но разбрах, че те мотивират няколко фактора. Като журналист имаш репутацията на човек, който си пъха носа навсякъде, където става дума за корупция. Тук нямаме разногласия.
– Нямаме ли?
– Не. Ни най-малко. Или казано по-точно… съществуващите разногласия вероятно са от юридически характер, но не и по отношение на целта. Ако този „клуб Залаченко“ съществува, то това не е само криминална организация, а заплаха срещу сигурността на кралството. Тези хора трябва да бъдат спрени и които са виновни, да отговарят пред закона. По тази точка ти и аз сме съгласни, нали?
Микаел кимна.
– Разбрах, че знаеш повече от всеки друг за тази история. Предлагаме да споделиш знанията си с нас. Ако това беше редово полицейско разследване за обикновено престъпление, вероятно ръководителят на разследването щеше да те привика на разпит. Но, както сам разбираш, ситуацията е екстремна.
Микаел седеше мълчаливо, преценявайки положението.
– И какво ще получа, ако сътруднича?
– Нищо. Няма да се пазаря с теб. Ако искаш да публикуваш утре сутринта, направи го. Не смятам да сключвам сделка, съмнителна от конституционна гледна точка. Моля те да сътрудничиш за доброто на нацията.
– Няма да ми е достатъчно като мотивация – каза Микаел Блумквист. – Нека обясня едно нещо. Бесен съм. Невероятно съм бесен и на държавата, и на правителството, и на Сепо, и на онези гадни лайнари, които без основание заключват дванайсетгодишно момиче в лудница и после я поставят под попечителство.
– Лисбет Саландер се превърна в правителствен проблем – каза министър-председателят и се усмихна. – Микаел, лично аз съм възмутен от онова, което ѝ се е случило. И можеш да ми вярваш, когато казвам, че виновните ще отговарят. Но преди да направим това, трябва да знаем кои са.
– Това са си твои проблеми. Моят проблем е, че искам Лисбет Саландер да бъде освободена и да ѝ се върнат гражданските права.
– В това не мога да ти помогна. Не стоя над закона и не мога да командвам какво ще решат прокурори и съдилища. Тя трябва да бъде оправдана в съда.
– Окей – каза Микаел Блумквист. – Искаш сътрудничество. Дай ми достъп до разследването на Едклинт и ще ти кажа кога и какво ще публикувам.
– Не мога да ти дам такъв достъп. Ще означава да се поставя в същото положение като предшественика на министъра на правосъдието спрямо един Еббе Карлсон.
– Аз не съм Еббе Карлсон – каза спокойно Микаел.
– Ясно ми е. Затова Тощен Едклинт сам трябва да реши какво може да сподели в рамките на своята задача.
– Хм – каза Микаел Блумквист. – Искам да знам кой е бил Еверт Гулберг.
В стаята настъпи тишина.
– Еверт Гулберг е бил вероятно дългогодишен шеф на отдела в РПС/Сек, който ти наричаш „клуб Залаченко“ – каза Едклинт.
Министър-председателят хвърли остър поглед на Едклинт.
– Мисля, че той вече знае това – извинително каза Едклинт.
– Така е – каза Микаел. – Започнал е в Сепо през петдесетте и е станал шеф на нещо, което се нарича Секция за специални анализи през шейсетте. Той се е занимавал със случая „Залаченко“.
Министър-председателят поклати глава.
– Знаеш повече, отколкото трябва. Много бих искал да науча как си открил всичко това. Но няма да питам.
– В моята история има пробойни – каза Микаел. – Искам да ги запуша. Дайте ми информация и няма да ви слагам крак.
– Като министър-председател не мога да предоставям информация. И Тощен Едклинт балансира върху много тънко въже.
– Хайде стига. Знам какво искате. Ти знаеш какво искам. Ако ми дадете информация, ще ви използвам като източници, с цялото им право на анонимност. Не ме разбирайте криво, в моя репортаж ще разкажа истината така, както я разбирам. И ако си замесен, ще те изоблича и ще се постарая никога повече да не бъдеш преизбран. Но засега нямам причини да мисля така.