– И не трябва да казва. Моя заповед.
– Така и отвръща. Което означава, че Холм и правният редактор са ти сърдити.
– Разбирам. Назначи една среща в правната редакция в три следобед, за да обясня положението.
– Холм е доста кисел…
– И аз съм кисела на Холм, така че сме квит.
Ерика вдигна поглед. Мамка му, трябва да се заема с Боргшьо.
– Боргшьо ще дойде следобед и иска среща с теб. Подозирам, че това е работа на Холм.
– Окей. По кое време?
– В два.
И той започна да говори за утрешния брой.
ДОКТОР АНДЕШ ЮНАСОН посети Лисбет Саландер по обяд. Тя отмести чинията си със зеленчукова яхния. Както винаги, той я прегледа, но тя забеляза, че вече не влага душа в прегледите.
– Здрава си – констатира той.
– Хм… Трябва нещо да направиш за храната на това място.
– Храната?
– Не можеш ли да уредиш една пица или нещо такова?
– Съжалявам. Бюджетът не достига.
– Така си и мислех.
– Лисбет, утре ще направим обстоен преглед на състоянието ти…
– Разбирам. Вече съм здрава.
– Достатъчно здрава, за да бъдеш преместена в ареста в Крунуберг в Стокхолм.
Тя кимна.
– Вероятно ще мога да измъкна още една седмица, но колегите ми ще започнат да си задават въпроси.
– Не го прави.
– Сигурна ли си?
Тя кимна.
– Готова съм. Пък и трябва да стане рано или късно.
Той кимна.
– Добре тогава – каза Андеш Юнасон. – Утре ще дам зелена светлина за преместването ти. Това значи, че ще те преместят доста скоро.
Тя кимна.
– Възможно е още през уикенда. Ръководството на болницата не те иска повече тук.
– Разбирам.
– А… твоята играчка…
– Ще бъде в нишата зад масичката.
Тя посочи.
– Окей.
Седяха тихо известно време, преди Андеш Юнасон да се изправи.
– Трябва да видя други пациенти, които повече се нуждаят от помощта ми.
– Благодаря за всичко. Длъжница съм ти.
– Просто си вършех работата.
– Не. Направи значително повече. Няма да го забравя.
МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ВЛЕЗЕ в полицията на Кунгсхолмен през вратата към Пулхемсгатан. Моника Фигерула го посрещна и го въведе в помещенията на Отдела за защита на конституцията. Спогледаха се мълчаливо в асансьора.
– Не е ли лудост да се показвам в полицията? – попита Микаел. – Някой може да ме види и да се запита защо съм тук.
Моника Фигерула кимна.
– Това ще е единствената среща. За в бъдеще ще се срещаме в малък офис, който наехме на Фридхемсплан. От утре. Но сега е окей. Отделът за защита на конституцията е малък, почти на самоиздръжка и никой в РПС/Сек не се интересува от него. Пък и сме на съвсем друг етаж от останалите от Сепо.
Микаел кимна на Тощен Едклинт, без да се ръкува, и поздрави двамата сътрудници, които явно участваха в разследването на Едклинт. Представиха се като Стефан и Андеш. Микаел отбеляза, че не споменаха презимената си.
– С какво ще започнем? – попита Микаел.
– Какво ще кажеш с малко кафе… Моника?
– Да, благодаря – каза Моника Фигерула.
Микаел забеляза, че шефът на Отдела за защита на конституцията се поколеба, преди да се надигне и вземе каната с кафе, която занесе на масата за съвещания, където чашите вече бяха сервирани. Тощен Едклинт сигурно беше предполагал, че Моника Фигерула ще поднесе кафето. Микаел забеляза, че Едклинт се поусмихна, което на Микаел му се стори добър знак. После стана сериозен.
– Честно казано, не знам как ще се справим с тази ситуация. Това, че един журналист участва в работни срещи на Полицията за сигурност, вероятно е уникално. Онова, за което говорим сега, са неща, които в много отношения са строго секретни.
– Не се интересувам от военни тайни. Интересувам се от „клуба Залаченко“.
– Но трябва да въведем някакви правила. Преди всичко сътрудниците не трябва да бъдат споменавани в твоите текстове.
– Окей.
Едклинт изненадано погледна Микаел Блумквист.
– Второ, няма да разговаряш с никой от сътрудниците, освен с мен и Моника Фигерула. Ние решаваме какво да научиш.
– Ако имаш дълъг списък с изисквания, трябваше да ги споменеш вчера.
– Вчера не бях размислил по въпроса.
– Тогава ще ти кажа нещо. Това вероятно е първият и единствен път в професионалната ми кариера, когато сядам да обсъждам съдържанието на непубликуван материал пред полицай. Така че, за да те цитирам… честно казано, не знам как ще се справя с тази ситуация.
Кратка тишина надвисна над масата.
– Може би ние…
– Какво ще кажете, ако…
Едклинт и Моника Фигерула заговориха едновременно, но замълчаха.
– Аз преследвам „клуба Залаченко“. Вие искате да осъдите „клуба Залаченко“. Да се придържаме към това.