Едклинт кимна.
– Какво имате?
Едклинт обясни какво са изровили Моника Фигерула и групата ѝ. Показа снимката на Еверт Гулберг заедно с шпионина полковник Стиг Венерстрьом.
– Добре. Искам копие от тази снимка.
– Има я в архива на издателство „Олен & Окерлунд“ – каза Моника Фигерула.
– Тя е на масата пред мен. С текст на гърба – каза Микаел.
– Окей. Дайте му копие.
– Това означава, че Залаченко е убит от Секцията.
– Убийство и самоубийство на мъж, който умирал от рак. Гулберг още е жив, но лекарите му дават най-много няколко седмици. Има такива мозъчни травми след опита за самоубийство, че по принцип е мъртвец.
– И той е бил главният отговарящ за Залаченко, когато онзи е избягал.
– Откъде знаеш?
– Гулберг се е срещнал с министър-председателя Турбьорн Фелдин шест седмици след бягството на Залаченко.
– Можеш ли да го докажеш?
– Йес. Дневникът на посетителите в правителствената канцелария. Гулберг е отишъл там заедно с тогавашния шеф на РПС/Сек.
– Който днес е покойник.
– Но Фелдин е жив и готов да разкаже за това.
– А ти…
– Не, аз не съм разговарял с Фелдин. Но друг го е направил. Не мога да издам човека. Защита на източниците.
Микаел обясни как Турбьорн Фелдин е реагирал на информацията за Залаченко и как е заминал за Холандия и се е срещнал с Янерюд.
– Значи „клубът Залаченко“ се намира някъде другаде в тази сграда – каза Микаел и посочи снимката.
– Отчасти. Смятаме, че това е организация в организацията. „Клубът Залаченко“ не може да съществува без подкрепата на ключови фигури в тази сграда. Но смятаме, че така наречената Секция за специални анализи е установена някъде извън Къщата.
– Значи някой, назначен в Сепо, може да получава заплата от Сепо и после да докладва на друг работодател.
– Горе-долу е така.
– И кой в Къщата помага на „клуба Залаченко“?
– Още не знаем. Но имаме някои заподозрени.
– Мортенсон – предположи Микаел.
Едклинт кимна.
– Мортенсон работи за Сепо и когато е необходим на „клуба Залаченко“, го освобождават от обикновената му работа.
– Как става това на практика?
– Много добър въпрос – каза Едклинт и слабо се усмихна. – Не би ли имал желание да работиш за нас?
– Никога – каза Микаел.
– Само се шегувам. Но това е естествен въпрос. Имаме един заподозрян, но още не можем да приведем доказателства.
– Да видим… трябва да е някой с административни пълномощия.
– Подозирам шефа на канцеларията Алберт Шенке – каза Моника Фигерула.
– И тук удряме на първия камък – каза Едклинт. – Дадохме ти име, но данните не са документирани. Как смяташ да постъпиш с това?
– Не мога да публикувам име, за което не разполагам с документация. Ако Шенке е невинен, ще осъди „Милениум“ за клевета.
– Добре. Тогава сме единодушни. Това сътрудничество трябва да се основава на взаимно доверие. Сега е твой ред. Ти какво имаш?
– Три имена – каза Микаел. – Първите две са на членове на „клуба Залаченко“ през осемдесетте.
Едклинт и Фигерула веднага грейнаха.
– Ханс фон Ротингер и Фредрик Клинтон. Ротингер е мъртъв. Клинтон е пенсионер. Но и двамата са били в най-тесния кръг около Залаченко.
– А третото име? – попита Едклинт.
– Телебориан е свързан с човек на име Юнас. Не знаем презимето, но знаем, че е в „клуба Залаченко“ от 2005-а… Дори се питахме дали не е оня мъж, който е на снимката с Мортенсон от „Копакабана“.
– И в каква връзка изскочи името Юнас?
– Лисбет Саландер е хакнала компютъра на Петер Телебориан и можахме да проследим кореспонденция, показваща, че Телебориан е съзаклятничил с Юнас по същия начин, по който го е правил с Бьорк през 1991-ва. Дава инструкции на Телебориан. И сега стигаме до втория препъникамък – каза Микаел и се усмихна на Едклинт. – Мога да документирам твърденията си, но не мога да ви предоставя документацията, без да издам източника. Ще трябва да разчитате на думата ми.
Едклинт изглеждаше замислен.
– Може би някой колега на Телебориан от Упсала – предположи той. – Окей. Ще започнем с Клинтон и Фон Ротингер. Кажи каквото знаеш.
ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА УПРАВАТА МАГНУС БОРГШЬО прие Ерика Бергер в стаята си до съвещателната зала на управителния съвет. Изглеждаше разтревожен.
– Разбрах, че си се наранила – каза и посочи крака ѝ.
– Ще мине – отвърна Ерика и опря патериците на бюрото му, после седна в стола за посетители.
– Аха, това е добре. Ерика, тук си вече един месец и бих искал да имаме възможност да се посъвещаваме. Как върви работата?
Трябва да обсъдя „Витавара“ с него. Но как? Кога?