– Ще ме преглеждаш ли? – попита Лисбет Саландер.
– Не. Не и тази вечер.
– Окей.
– Днес направихме анализ и съобщих на прокурора, че сме готови да те пуснем.
– Разбирам.
– Искаха да те прехвърлят в ареста в Гьотеборг още тази вечер.
– Толкова бързо?
Той кимна.
– Казах, че има някои заключителни тестове, които трябва да ти направя утре сутринта, и че не те пускам по-рано от неделя.
– Защо?
– Не знам. Подразни ме, че са толкова настойчиви.
Лисбет Саландер се усмихна. Ако имаше на разположение някоя и друга година, сигурно щеше да направи от доктор Андеш Юнасон добър анархист. Във всеки случай у него определено имаше предразположение към гражданско неподчинение, макар и в частен план.
ФРЕДРИК КЛИНТОН – каза Микаел Блумквист и погледна тавана над леглото на Моника Фигерула.
– Ако запалиш тази цигара, ще я угася в пъпа ти – каза Моника Фигерула.
Микаел изненадано погледна цигарата, която бе извадил от джоба на сакото си.
– Извинявай – каза той. – Може ли да ползвам балкона?
– Ако след това си измиеш зъбите.
Той кимна и уви чаршаф около себе си. Тя го последва в кухнята и наля голяма чаша студена вода. Опря се на рамката на вратата към балкона.
– Фредрик Клинтон?
– Още е жив. И е връзката към останалите.
– Малко му остава. Нужен му е нов бъбрек и прекарва по-голямата част от времето си на хемодиализа или друго лечение.
– Но е жив. Можем да се свържем с него и директно да му зададем въпроса. Може пък да иска да говори.
– Не – каза Моника Фигерула. – Първо, това е предварително следствие и се води от полицията. В това отношение в тази история няма „ние“. Второ, получаваш информацията според споразумението ти с Едклинт и си се обвързал да не правиш нищо, което би попречило на следствието.
Микаел я погледна и се усмихна. Загаси цигарата.
– Леле! – каза той. – Полицията напада.
Тя изведнъж се замисли.
– Микаел, това не е шега.
ЕРИКА БЕРГЕР ОТИДЕ в „Свенска Морон-Постен“ в събота сутринта със свит стомах. Знаеше, че е започнала да придобива контрол върху правенето на вестника и всъщност планираше да се поглези с един свободен уикенд, първия, откакто започна в СМП, но откритието, че нейните най-лични и интимни спомени са изчезнали заедно с доклада за Боргшьо, ѝ попречи да се отпусне.
През безсънната нощ, прекарана най-вече в кухнята заедно със Сузан Линдер, Ерика очакваше, че Отровната писалка ще нападне отново и че ще разпространи някои от най-компрометиращите я снимки. Интернет бе превъзходен инструмент за негодниците.
Боже Господи, едно проклето видео, което показва как се чукам с мъжа ми и с друг мъж – ще попадна във всеки вечерен вестник по целия свят.
През нощта усети да я обзема паника.
Постепенно Сузан Линдер я убеди да си легне.
В осем сутринта Ерика стана и тръгна за СМП. Не можеше да се крие. Ако идваше буря, искаше да я посрещне първа.
Но в полупразната съботна редакция всичко бе нормално. Персоналът приятелски я поздрави, когато мина покрай централното бюро. Андеш Холм бе свободен. Петер Фредриксон бе шеф на новините.
– Добро утро, мислех, че днес няма да идваш – поздрави той.
– И аз. Но вчера ме нямаше и имам малко работа. Случило ли се е нещо?
– Не, слаба новинарска сутрин. Най-новото е, че дървопреработвателната промишленост в Даларна бележи възход и че в Норшьопинг е станал обир и е ранен един човек.
– Окей. Отивам в буркана малко да поработя.
Тя седна, опря патериците на библиотеката и влезе в мрежата. Започна с преглед на пощата. Имаше няколко имейла, но нищо от „отровната писалка“. Сбърчи вежди. От взлома бяха минали два дни, а той още не бе реагирал на онова, което можеше да бъде истинско ковчеже с възможности. Защо? Смята да смени тактиката? Или иска да ме държи в напрежение?
Нямаше нищо специално за работа, затова отвори документа със стратегията на СМП, който съчиняваше. Седя загледана в екрана петнайсет минути, без да вижда буквите.
Беше се опитала да позвъни на Грегер, но не успя да се свърже. Дори не знаеше дали му работи мобилният в чужбина. Разбира се, можеше да го хване, ако решеше, но изпитваше някакво равнодушие. Не, по-скоро се чувстваше отчаяна и вцепенена.
Опита да позвъни и на Микаел Блумквист, за да го информира, че папката за Боргшьо е открадната. Не отговаряше на мобилния.
В десет все още не бе направила нищо смислено и реши да си тръгне. Тъкмо протягаше ръка да изключи компютъра, когато ICQ-то ѝ звънна. Тя изумено погледна менюто. Знаеше какво е ICQ, но рядко чатеше и откакто започна в СМП, никога не бе използвала програмата.