ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ЯДОСАНО изруга и опита да звънне на ICQ-то на Plague. И той не отговори. Лисбет хвърли поглед на часовника. 14,30.
Седна на ръба на леглото и затърси ICQ-та в паметта си. Опита първо с Хенри Кортез, после с Малин Ериксон. Никой не отговаряше. Събота. Всички са свободни. Пак погледна часовника. 14,32.
После опита да се свърже с Ерика Бергер. Без успех. Казах ѝ да си върви. Мамка му! 14,33…
Можеше да изпрати есемес на Микаел Блумквист… но телефонът му се подслушваше. Прехапа долната си устна.
Накрая отчаяно се обърна към масичката до леглото и позвъни на сестрата. Часът бе 14,35, когато чу ключът да се пъха в ключалката и сестра Агнета, жена на около 50 години, надникна в стаята.
– Здравей. Някакъв проблем?
– Доктор Андеш Юнасон в отделението ли е?
– Не се ли чувстваш добре?
– Добре съм. Но трябва да разменя няколко думи с доктора. Ако може.
– Видях го преди малко. Какво има?
– Трябва да говоря с него.
Сестра Агнета вдигна вежди. Пациентката Лисбет Саландер звънеше рядко на сестрите, освен ако нямаше силно главоболие или някакъв друг спешен проблем. Никога не хленчеше за нищо и никога преди не бе молила да говори с някой от лекарите. Все пак сестра Агнета бе забелязала, че Андеш Юнасон отделя време на арестуваната пациентка, която иначе изглеждаше напълно затворена и безразлична към околния свят. Възможно бе той да е установил някакъв контакт.
– Окей. Ще видя дали има време – каза сестра Агнета приятелски и затвори вратата.
И я заключи. Часът бе 14,36 и тъкмо ставаше 14,37.
Лисбет стана от ръба на леглото и отиде до прозореца. От време на време поглеждаше часовника. 14,39. 14,40.
В 14,44 чу стъпки в коридора и дрънченето на връзката ключове на пазача от „Секуритас“. Андеш Юнасон понечи да каже нещо, но се спря, когато забеляза отчаяния поглед на Лисбет Саландер.
– Случило ли се е нещо?
– В момента се случва. Имаш ли мобилен телефон?
– Какво?
– Мобилен. Телефон. Трябва да се обадя.
Андеш Юнасон с колебание погледна към вратата.
– Андеш… Нужен ми е телефон. Веднага!
Той усети отчаянието в гласа ѝ, пъхна ръка във вътрешния си джоб и протегна своята „Моторола“. Лисбет буквално я изтръгна от ръката му. Не можеше да се обади на Микаел Блумквист, защото предполагаше, че телефонът му се подслушва от врага. Проблемът бе, че той никога не ѝ бе давал номера на анонимния си син „Ериксон Т 10“. И нямаше нужда, защото не очакваше тя да му позвъни от своя изолатор. Лисбет се поколеба за една десета от секундата и набра номера на мобилния на Ерика Бергер. Чу три сигнала, преди тя да отговори.
ЕРИКА БЕРГЕР СЕ НАМИРАШЕ в БМВ-то си, на километър от дома си в Салтшьобаден, когато получи разговор, който не бе очаквала. От друга страна обаче, Лисбет Саландер вече я бе изненадала сутринта.
– Бергер.
– Саландер. Нямам време да обяснявам. Имаш ли номера на анонимния телефон на Микаел? Онзи, който не е подслушван?
– Да.
– Обади му се. Веднага! Телебориан ще се срещне с Юнас на Централна гара в 15 ч.
– Но какво…
– Побързай. Телебориан. Юнас. Рингът на Централна гара. 15 ч. Има само четвърт час.
Лисбет затвори мобилния да не би Ерика да се изкуши да пропилее секунди в ненужни въпроси. Погледна часовника, който тъкмо показваше 14,46.
Ерика Бергер натисна спирачките и паркира в края на пътя. Протегна се към бележника с телефоните в чантата си и потърси номера, който той ѝ бе дал вечерта, когато се срещнаха в „Гърнето на Самир“.
МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ЧУ пиукането на мобилния. Стана от кухненската маса, отиде в кабинета на Лисбет Саландер и взе телефона от бюрото.
– Да?
– Ерика.
– Здравей.
– Телебориан ще се срещне с Юнас на ринга на Централна гара в 15 ч. Имаш няколко минути.
– Какво…?
– Телебориан…
– Чух. Откъде знаеш?
– Престани да говориш и бягай.
Микаел погледна часовника. 14,47.
– Благодаря. Чао.
Грабна компютърната си чанта и се втурна по стълбите, вместо да чака асансьора. Докато тичаше, набра синия анонимен телефон на Хенри Кортез.
– Кортез.
– Къде си?
– В Академичната книжарница.
– Телебориан ще се срещне с Юнас на ринга на Централна гара в 15 ч. На път съм, но ти си по-наблизо.
– О, дявол го взел! Отивам.
Микаел дотича до Йотгатан и с най-висока скорост се насочи към шлюза. Погледна ръчния си часовник, когато, останал без дъх, стигна площада при шлюза. Моника Фигерула май бе спечелила червена точка, като каза, че трябва да започне да тренира. 14,56. Нямаше да успее. Огледа се за такси.