– Окей.
– Но най-интересна е тази личност.
Тя постави още една снимка на бюрото.
– Този го познавам – каза Едклинт.
– Казва се Ваденшьо.
– Точно така. Работеше в антитерористичния отдел преди около петнайсет години. Генерал писарушка. Беше един от кандидатите на командването като висш шеф тук, в Къщата. Не знам какво стана с него.
– Напуснал е през 1991-ва. Познай с кого обядва преди час.
Тя постави последната снимка на бюрото.
– Шефът на канцеларията Алберт Шенке и бюджетният шеф Густаф Атербум. Искам наблюдение на тези типове денонощно. Искам да знам с кого точно се срещат.
– Не е разумно. Имам само четирима души на разположение. И някои от тях трябва да работят върху документацията.
Едклинт кимна и замислено прехапа устна. След малко погледна Моника Фигерула.
– Имаме нужда от повече хора – каза. – Не мислиш ли, че можем да се свържем с комисар Бублански така, дискретно, и да го попитаме дали не би вечерял с мен днес след работа? Да кажем към седем?
Едклинт се пресегна за телефонната слушалка и набра запаметен от него номер.
– Здравей, Армански. Едклинт. Мога ли да ти върна приятната вечеря, на която ме покани… не, настоявам. Да кажем към седем?
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР прекара нощта в ареста в Крунуберг в килия горе-долу от осем квадратни метра. За мебелировка бе трудно да се говори. Заспа пет минути след като я заключиха и се събуди рано сутринта в понеделник, когато послушно изпълни упражненията за разтягане, препоръчани ѝ от терапевтката в Салгренската болница. После получи закуска, седна тихо на нара и се втренчи пред себе си.
В осем и половина я отведоха в стая за разпити в другия край на коридора. Пазачът бе възрастен нисък и плешив чичко с кръгло лице и очила с рогови рамки. Отнасяше се с нея коректно и търпеливо.
Аника Джанини приятелски я поздрави. Лисбет не обърна внимание на Ханс Фасте. После за пръв път се срещна с прокурор Ричард Екстрьом и прекара следващия половин час седнала на стол, упорито взряна в точка на стената над главата на Екстрьом. Не каза нито дума, не мръдна нито мускул.
В десет Екстрьом прекъсна несполучливия разпит. Беше раздразнен, че не може да изтръгне от нея никакъв отговор. За първи път се почувства разколебан, наблюдавайки тъничкото, приличащо на кукла момиче. Как бе възможно тя да пребие Маге Лундин и Сони Ниеминен в Сталархолмен? Дали съдът щеше да повярва на тази история въпреки солидните доказателства?
В дванайсет Лисбет получи обикновен обяд и използва следващия час да решава уравнения наум. Съсредоточи се върху дял от сферичната астрономия, прочетен в книга преди две години.
В 14,30 отново я отведоха в стаята за разпити. Този път придружаващият я пазач бе по-млада жена. Стаята за разпити беше празна. Лисбет седна на един стол и продължи да медитира върху едно специално уравнение.
След десет минути вратата се отвори.
– Здравей, Лисбет – приятелски поздрави Петер Телебориан.
И се усмихна. Лисбет Саландер се вледени. Частите на уравнението, конструирани от нея във въздуха, се сринаха на пода. Чу как цифри и знаци тупнаха и затрещяха, сякаш имаха физическа форма.
Петер Телебориан стоя неподвижно една-две минути, наблюдавайки я, преди да седне срещу нея. Тя продължи да се взира в стената.
След малко премести поглед и срещна очите му.
– Съжалявам, че си попаднала в такава ситуация – каза Петер Телебориан. – Ще опитам да ти помогна по всички възможни начини. Надявам се между нас да възникне доверие.
Лисбет проучваше всеки негов сантиметър. Рошавата коса. Брадата. Малката пролука между предните му зъби. Тънките устни. Кафявото сако. Ризата, отворена на врата. Чу умилкващия се и предателски любезен глас.
– Надявам се да мога да ти помогна по-добре от миналия път, когато се срещнахме.
Той постави малък бележник и писалка на масата пред себе си. Лисбет сведе поглед и загледа писалката. Беше остра, боядисана в сребърно тръбичка.
Анализ на последствията.
Потисна импулса да протегне ръка и да грабне писалката.
Очите ѝ потърсиха лявото му кутре. Видя блед бял кръг там, където преди петнайсет години бе впила здраво зъби и стиснала челюсти толкова силно, че почти бе отхапала пръста. Трима пазачи едва успяха да разтворят челюстите ѝ.
Тогава бях малко, уплашено момиче, едва навлязло в пубертета. Сега съм пораснала. Мога да те убия, когато поискам.
Закова поглед в точка на стената зад Телебориан и като събра цифрите и математическите знаци, паднали на пода, започна наново да подрежда уравнението.