Доктор Петер Телебориан наблюдаваше Лисбет Саландер с неутрално изражение. Не би станал международно признат учен, ако не можеше да си състави мнение за хората. Добре умееше да разчита чувствата и настроенията. Усети хладен полъх, преминаващ през стаята, но изтълкува това като знак, че пациентката изпитва страх и срам под невъзмутимата си повърхност. Прие за положително това, че въпреки всичко тя реагира на присъствието му. Бе доволен и че не е променила поведението си. Сама ще се обеси в съда.
ПОСЛЕДНАТА РАБОТА НА ЕРИКА БЕРГЕР в СМП бе да седне в буркана и да напише послание до сътрудниците. Бе доста раздразнена, когато почна да пише, получиха се цели две страници, в които обясняваше защо напуска СМП и какво мисли за някои личности. После зачеркна целия текст и започна отначало с по-делови тон.
Не спомена Петер Фредриксон. Ако го направеше, целият интерес щеше да се фокусира върху него и действителните причини щяха да потънат в разни заглавия за сексуален тормоз.
Изтъкна две причини. Най-важната бе, че е срещнала масивна съпротива сред ръководството на предложението си шефове и собственици да орежат заплатите и бонусите си.
Вместо това искаха да я принудят да започне работата си в СМП със силно съкращение на персонала. Тя считаше, че това е противно на мотивите, поради които прие работата, и че ще провали всички опити за дългосрочни промени и подобряване на вестника.
Втората причина бяха разкритията за Боргшьо. Тя обясни, че ѝ е било заповядано да прикрие историята, което не отговаря на служебната ѝ характеристика. Но разкриването на историята от своя страна означаваше, че няма друг избор, освен да напусне редакцията. Завършваше с констатацията, че проблемите на СМП не са персонални проблеми, а проблеми с ръководството.
Прочете написаното още веднъж, поправи една грешка и го изпрати по електронната поща на всички сътрудници в концерна. Направи копие и го изпрати в Pressens Tidning и в профсъюзния орган „Журналист“. После опакова лаптопа си и отиде при Андеш Холм.
– Здравей – каза.
– Здравей, Бергер. Беше ужасно да се работи с теб.
Усмихнаха се един на друг.
– Още едно последно нещо – каза тя.
– Какво?
– Юханес Фриск работи по един материал за моя сметка.
– Никой не знае какво, по дяволите, работи той.
– Подкрепи го. Стигна доста далеч и смятам да поддържам контакт с него. Остави го да си довърши работата. Обещавам, че ще спечелиш от това.
Той я изгледа замислено. После кимна.
Не се ръкуваха. Тя остави пропуска си за редакцията върху бюрото на Холм, отиде до гаража на паркинга и се качи на БМВ-то си. Малко след четири паркира в близост до редакцията на „Милениум“.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА Петък, 1 юли – неделя, 10 юли
ДВЕ СЕДМИЦИ ПРЕДИ процеса срещу Лисбет Саландер Кристер Малм завърши подготовката за печат на дебелата 364 страници книга, която носеше дръзкото заглавие „Секцията“. Корицата бе в синьо. Текстът – в жълто. Най-отдолу Кристер Малм бе поставил седем черно-бели портрета на шведски министър-председатели с големината на пощенска марка. Над тях висеше снимка на Залаченко. Бе използвал паспортната снимка на Залаченко за илюстрация и бе я ретуширал така, че най-тъмните части хвърляха нещо като сянка върху цялата корица. Не беше някакъв изискан дизайн, но бе ефектен. Автори бяха Микаел Блумквист, Хенри Кортез и Малин Ериксон.
Беше пет и половина сутринта и Кристер Малм бе работил цяла нощ. Леко му прилошаваше, изпитваше отчаяна нужда да се прибере у дома си и да спи. Малин Ериксон седя с него цяла нощ, работейки върху окончателната коректура на всяка страница, която Кристер разписваше и принтираше. После заспа на дивана в редакцията.
Кристер Малм събра документите със снимки и изрезки във фолдер. Стартира програма Тoast и извади два диска. Единият остави в сейфа на редакцията. Другият бе взел от сънения Микаел Блумквист малко преди седем.
– Върви у дома да спиш – каза той.
– Тръгвам – отвърна Кристер.
Оставиха Малин да спи и включиха алармата на вратата. Хенри Кортез трябваше да дойде в осем и да поеме следващата смяна. Плеснаха си ръцете и се разделиха пред вратата.
МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ТРЪГНА към Лундагатан, където отново неохотно взе забравената хонда на Лисбет Саландер. Лично занесе диска на Ян Шьобин, шеф на печатница „Халвигс Реклам“, която се намираше в невзрачна тухлена сграда до железопътната линия в Моронгова. Не искаше да довери доставката на пощите.
Караше бавно и без напрежение, спря за малко, докато в печатницата проверяваха дали дискът е в ред. Увери се, че книгата наистина ще бъде готова в деня на започване на процеса. Проблемът не беше в печатницата, а в навързването на книгата, което отнемаше време. Но Ян Шьобин обеща, че най-малко 500 екземпляра от първия тираж от 10 000 ще бъдат доставени на определената дата. Книгата щеше да излезе в голям джобен формат.