Гулберг бе упорит. Когато изстрелваш деветмилиметров куршум в собственото си слепоочие, се очаква да умреш. И все пак изминаха три месеца, преди тялото на Гулберг да се предаде, което може би се дължеше не толкова на случайност, колкото на инат, защото доктор Андеш Юнасон бе отказал да признае битката за загубена. Накрая ракът, а не куршумът предреши изхода.
Умирането обаче е било придружено от болки, което натъжаваше Клинтон. Гулберг не е можел да общува с околния свят, но се е намирал в някакво полусъзнание. Можел е да възприема. Лекарите отбелязали, че се усмихвал, когато го погалят по бузата, и се мръщел, когато изпитвал неприятно чувство. Понякога влизал в контакт с тях, опитвайки се да състави думи, които никой така и не разбрал.
Нямаше роднини, а и никой от приятелите у не го бе посетил. Последното му възприятие от света била родена в Еритрея сестра, на име Сара Китама, която бдяла до леглото му и държала ръката му, когато завинаги заспивал.
Фредрик Клинтон съзнаваше, че скоро ще последва своя бивш брат по оръжие.
В това нямаше никакво съмнение. Вероятността да му трансплантират бъбрек, от който отчаяно се нуждаеше, намаляваше с всеки ден и разлагането на тялото му продължаваше. При всяко изследване се установяваше, че функциите на черния му дроб и на червата се влошават.
Надяваше се да преживее Коледа.
Но пак беше доволен. Изпитваше почти безумно, гъделичкащо суетата му задоволство, че в края на живота си изненадващо се е върнал на служба.
Предимство, на което никога не се бе надявал.
Последните тонове на Верди заглъхнаха точно когато Биргер Ваденшьо отвори вратата на малката стая за почивка в главната квартира на Секцията на Артилеригатан.
Клинтон отвори очи.
Беше стигнал до извода, че Ваденшьо е товар. Че е напълно неподходящ за шеф на най-важното острие на шведската национална сигурност. Не можеше да разбере защо той самият и Ханс фон Ротингер някога бяха направили фундаменталната грешка да погледнат на Ваденшьо като на верния наследник.
Ваденшьо бе воин, нуждаещ се от попътен вятър. В моменти на криза беше слаб и неспособен да взема решения. Платноходец. Ненужен боязлив товар, без стомана в гръбнака. Ако зависеше от него, щеше безпомощно да стои със скръстени ръце, докато Секцията окончателно пропадне.
Беше толкова просто.
Някои го можеха. Други в решителния момент щяха да се превръщат в предатели.
– Искал си да говориш с мен? – каза Ваденшьо.
– Седни – каза Клинтон.
Ваденшьо седна.
– Намирам се във възраст, когато нямам вече време да увъртам. Ще ти го кажа направо. Когато всичко това свърши, искам да се откажеш от ръководенето на Секцията.
– Нима?
Клинтон смекчи тона.
– Добър човек си ти, Ваденшьо. Но за съжаление си напълно неподходящ да ръководиш след Гулберг. Не трябваше да поемаш подобна отговорност. Беше моя и на Ротингер грешка, че не се заехме както трябва с този въпрос, когато се разболях.
– Винаги си ме харесвал.
– Грешиш. Ти беше отличен администратор, докато аз и Ротингер водехме Секцията. Щяхме да сме безпомощни без теб, а и имам пълно доверие в патриотизма ти. Но не вярвам в способността ти да вземаш решения.
Ваденшьо изведнъж горчиво се усмихна.
– След това не знам дали ще остана в Секцията.
– Сега, когато Гулберг и Ротингер ги няма, сами трябва да вземем най-важните решения. Ти непрекъснато се противеше на всяко взето от мен през последните месеци.
– И сега повтарям, че тези решения бяха безумни. Всичко това ще завърши с катастрофа.
– Възможно е. Но твоята нерешителност гарантираше провала. Сега все пак имаме шанс, изглежда, нещата вървят. „Милениум“ е обезвреден. Може би подозират, че ни има някъде, но нямат документация, нито възможност да намерят такава или да намерят нас. Следим неотстъпно всяка тяхна крачка.
Ваденшьо погледна през прозореца. Видя покривите на няколко сгради наоколо.
– Единственото, което остава, е дъщерята на Залаченко. Ако някой започне да рови в нейната история и чуе какво има да каже, може да се случи всичко. Но процесът започва след няколко дни и после всичко ще свърши. Този път трябва да я заровим толкова дълбоко, че никога да не се завърне да души след нас.
Ваденшьо поклати глава.
– Не разбирам отношението ти – каза Клинтон.
– Не. Разбирам, че не схващаш. Току-що навърши 68. Умираш. Решенията ти са ирационални, но все още омагьосваш Георг Нюстрьом и Юнас Сандберг. Слушат те, сякаш си Господ Бог.
– Аз съм Господ Бог във всичко, което има нещо общо със Секцията. Работим по план. Нашите решения дадоха сила на Секцията. И определено мога да твърдя, че Секцията никога повече няма да изпадне в такова унизително положение. Когато това свърши, ще направим пълен преглед на дейността.