Андеш Юнасон беше вратарят, застанал между пациентите и погребалното бюро. Работата му се състоеше в това да решава какви мерки да се вземат, за да опази вратата. При погрешно решение пациентът можеше да умре или да остане инвалид за цял живот. Най-често вземаше правилните решения, които зависеха от специфичните проблеми на всеки наранен пациент. Удар с нож в дроба или счупване при автомобилна катастрофа бяха ясни и видими. Пациентът оживяваше в зависимост от големината на нараняването и от неговата сръчност.
Имаше два вида наранявания, които Андеш Юнасон ненавиждаше. Едните бяха сериозните обгаряния, които независимо от предприеманите от него мерки водеха до доживотно страдание. Другите бяха раните по главата.
Момичето пред него можеше да живее с куршум в бедрото и куршум в рамото. Но куршум някъде в мозъка ѝ беше проблем от съвсем друга величина. Внезапно чу сестра Хана Никандер да казва нещо.
– Моля?
– Това е тя.
– Какво искаш да кажеш?
– Лисбет Саландер. Момичето, което преследват от няколко седмици за тройното убийство в Стокхолм.
Андеш Юнасон погледна лицето на пациентката. Именно нейната паспортна снимка той и останалите шведи бяха видели по афишите, с които бе облепена всяка будка за цигари от Великден насам. А сега самата убийца бе простреляна, което в крайна сметка беше някаква форма на поетична справедливост.
Но това не го засягаше. Работата му бе да спасява живота на пациентите си независимо дали са тройни убийци, или лауреати на Нобелова награда. Или и едното, и другото.
ПОСЛЕ НАСТЪПИ деловият хаос, така типичен за всяко спешно отделение. Персоналът от смяната на Юнасон пристъпи към работа с присъщата си рутина. Останките от дрехите на Лисбет Саландер бяха разрязани. Една от сестрите докладва за кръвното налягане – 100/70, докато той самият постави стетоскопа на гърдите на пациентката и се вслуша в ударите на сърцето, което биеше относително равномерно, и в дишането, което не бе така равномерно.
Доктор Юнасон не се поколеба незабавно да определи състоянието на Лисбет Саландер като критично. С няколко компреса и с парчетата тиксо, залепени от някоя вдъхновена душа, раните в рамото и хълбока можеха да почакат. Важното беше главата. Доктор Юнасон нареди да се направи снимка с компютърния томограф, в който болницата бе инвестирала доста пари на данъкоплатците.
Андеш Юнасон беше рус и синеок, произлизаше от Умео, Северна Швеция. Беше работил в Салгренската и Източната болница двайсет години като изследовател, патолог и лекар за спешни случаи. Притежаваше качество, което изумяваше колегите му и караше персонала да се гордее с него. Смяташе, че в неговата смяна никой пациент не трябва да умира и по някакъв чудодеен начин фактически удържаше смъртните случаи на нулата. Някои от пациентите му все пак бяха умрели, но това се бе случило на следващ етап или по съвсем различни от действията му причини.
Освен това Юнасон притежаваше изненадващо неортодоксални възгледи за лекарското изкуство. Смяташе, че лекарите губят твърде много време в опити да изровят точно какво се е случило на пациента, преди да приложат подходящо лечение. Разбира се, така и трябваше да бъде според учебника с инструкции, проблемът беше само, че докато лекарите умуват, пациентът рискува да си отиде. В най-лошия случай лекарят можеше да заключи, че случаят е бил безнадежден и затова лечението е преустановено.
Все пак Андеш Юнасон никога преди не бе имал пациент с куршум в главата. Тук най-вероятно имаше нужда от неврохирург. Чувстваше се непълноценен, но разбираше, че може би е по-голям късметлия, отколкото заслужава. Преди да изтърка ръцете си и да облече операционните дрехи, Юнасон извика сестра Хана Никандер.
– Има един американски професор, на име Франк Елис, който работи в Каролинската болница в Стокхолм, но точно сега е в Гьотеборг. Той е известен неврохирург и освен това е мой добър приятел. Живее в хотел „Радисън“ на Авенюто. Намери ми телефонния номер.
Докато Андеш Юнасон още чакаше рентгеновите снимки, Хана Никандер се върна с телефонния номер на хотел „Радисън“. Андеш Юнасон хвърли поглед на часовника – 1,42 – и вдигна слушалката. Нощният портиер на „Радисън“ не искаше да буди никого по това време на денонощието и доктор Юнасон се принуди да изрече няколко крайно остри думи за спешен случай, преди да го свържат.
– Добро утро, Франк – каза Андеш Юнасон, когато най-сетне телефонната слушалка бе вдигната. – Андеш е. Чух, че си в Гьотеборг. Имаш ли желание да дойдеш в Салгренската и да асистираш на една мозъчна операция?
– Are you bullshitting me?[2] – се чу отчаян глас от другия край.