Екстрьом въпросително погледна Лисбет Саландер. Тя все още не помръдваше. Прокурорът разпери ръце и обърна поглед към председателя на съда. Съдия Йорген Иверсен седеше замислен. Погледна Аника Джанини, която все още бе погълната от някаква хартия и сякаш не забелязваше какво става около нея.
Съдия Иверсен се прокашля и се обърна към Лисбет Саландер.
– Да разбираме ли по мълчанието ти, че не искаш да отговаряш на въпросите? – запита той.
Лисбет Саландер изви глава и срещна погледа на съдия Иверсен.
– С удоволствие ще отговарям на всякакви въпроси – каза тя.
Съдия Иверсен кимна.
– Тогава може би ще отговориш на въпроса, който ти зададох – вметна прокурор Екстрьом.
Лисбет Саландер безмълвно погледна Екстрьом.
– Би ли била така любезна да отговориш на въпроса? – каза съдия Иверсен.
Лисбет отново изви глава към председателя на съда и вдигна вежди. След което каза с чист и ясен глас:
– Какъв въпрос? Досега от този тук – тя кимна към Екстрьом – чух само куп недоказани твърдения. Нямаше никакъв въпрос.
Аника Джанини вдигна поглед. Сложи лакти на масата и подпря лицето си с длан, а в погледа ѝ проблесна внезапен интерес.
Прокурор Екстрьом загуби дар слово за няколко секунди.
– Бъди така добър и повтори въпроса – предложи съдия Иверсен.
– Попитах дали… като отиде в лятната къща на адвокат Бюрман в Сталархолмен, си имала намерение да застреляш Карл-Магнус Лундин.
– Не, ти каза, че си искал да внесеш яснота и да разбереш как е станало така, че съм отишла в Сталархолмен и съм простреляла Карл-Магнус Лундин. Това не беше въпрос. Това беше твърдение. Не отговарям на твоите твърдения.
– Не си играй с думите. Отговори на въпроса.
– Не.
Мълчание.
– Не какво?
– Това е отговорът на въпроса.
Прокурор Ричард Екстрьом въздъхна. Денят щеше да е дълъг. Лисбет Саландер очаквателно го гледаше.
– Може би е по-добре да започнем отначало – каза той. – Беше ли в лятната къща на покойния адвокат Бюрман в Сталархолмен на 6 април тази година в следобедните часове?
– Да.
– Как стигна дотам?
– Пътувах с влак до Сьодертеле и взех автобус до Стренгнес.
– По каква причина отиде в Сталархолмен? Имаше ли среща с Карл-Магнус Лундин и приятеля му Сони Ниеминен?
– Не.
– Как стана така, че те се появиха там?
– Питай тях.
– Сега питам теб.
Лисбет Саландер не отговори.
Съдия Иверсен се изкашля.
– Предполагам, че госпожица Саландер не отговаря, защото не може – каза Иверсен, опитвайки се да помогне.
Аника Джанини внезапно прихна, достатъчно високо, за да се чуе в залата. След което отново се втренчи в документите си. Екстрьом раздразнено я погледна.
– Защо смяташ, че Лундин и Ниеминен се появиха в лятната къща на Бюрман?
– Не знам. Предполагам, че са отишли да предизвикат смъртоносен пожар. Лундин носеше бензин в шише в чантата на седлото на своя „Харли Дейвидсън“.
– Защо отиде във вилата на адвокат Бюрман?
– Трябваше ми информация.
– Каква?
– Информация, която подозирам, че Лундин и Ниеминен искаха да унищожат, и която щеше да помогне да се изясни кой уби мръсника.
– Смяташ, че адвокат Бюрман е бил мръсник? Правилно ли съм разбрал?
– Да.
– И защо смяташ така?
– Беше садистична свиня, отрепка и изнасилвач, значи мръсник.
Тя цитираше текста, татуиран на корема на покойния адвокат, с което индиректно призна, че татуировката е нейно дело. Но това не влизаше в повдигнатите срещу нея обвинения. Бюрман така и не беше заявил в полицията, че е бил малтретиран, така че не се знаеше дали доброволно се е подложил на татуировката, или това е станало насила.
– С други думи, твърдиш, че твоят попечител те е насилил. Можеш ли да кажеш кога е станало това?
– Това стана във вторник, на 28 февруари 2003 г., и отново в петък, на 7 март същата година.
– Отказала си да отговаряш на всички въпроси, задавани ти от водещите разпитите. Защо?
– Нямаше какво да им кажа.
– Прочетох така наречената автобиография, която твоята адвокатка внезапно ни предостави преди няколко дни. Трябва да кажа, че е забележителен документ, ще се върнем към него после. Та там твърдиш, че адвокат Бюрман първия път те е принудил да правиш орален секс, а втория цяла нощ те е изнасилвал и подлагал на мъчения.
Лисбет не отговори.
– Така ли е?
– Да.
– Каза ли в полицията за изнасилванията?
– Не.
– Защо?
– Нямаше смисъл. Когато се опитвах нещо да кажа, полицията никога не ме изслушваше.
– Обсъди ли случилото се с някой твой познат? Някоя приятелка?
– Не.
– Защо?
– Защото това не засягаше никого.