– Прокурор Екстрьом участвал ли е в това разследване?
Екстрьом се размърда и поглади брадата си. Вече бе разбрал, че е подценявал Аника Джанини. Така че нямаше причина да лъже.
– Да, участвал съм.
– Защо защитата няма достъп до този материал?
– Прецених, че е безинтересен за процеса.
– Бъди така любезен и ми кажи как си взел участие в това разследване, след като, когато се обърнах към полицията, ми казаха, че такова разследване не съществува.
– Бе направено от Полицията за сигурност. И е секретно.
– Значи Сепо е разследвала тежко малтретиране на жена и е решила да засекрети доклада?
– Заради извършителя… Александър Залаченко. Беше политически бежанец.
– Кой направи доклада?
Мълчание.
– Нещо не чувам. Чие име седеше на първата страница?
– Бе направен от Гунар Бьорк от Отдела за чужденци в РПС/Сек.
– Благодаря. Това същият Гунар Бьорк ли е, за когото моята клиентка твърди, че е работил заедно с Петер Телебориан, за да подправят съдебнопсихиатричната ѝ експертиза през 1991-ва?
– Предполагам.
АНИКА ДЖАНИНИ ОТНОВО насочи вниманието си към Петер Телебориан.
– През 1991-ва градски съд взема решение Лисбет Саландер да бъде затворена в детска психиатрична клиника. Защо съдът е взел такова решение?
– Съдът извърши старателна преценка на действията и психическото състояние на твоята клиентка – все пак е опитала да убие баща си със запалителна бомба. Това не е занимание за обикновени тийнейджъри, независимо дали са татуирани, или не.
Петер Телебориан учтиво се усмихна.
– И на какво се основава решението на съда тогава? Ако правилно разбирам, те са имали само едно-единствено медицинско заключение. Било е написано от теб и полицай на име Гунар Бьорк.
– Тук става въпрос за теориите за конспирация на госпожица Саландер, госпожо Джанини. Аз трябва да…
– Извинете, но още не съм задала въпроса си – каза Аника Джанини и отново се обърна към Холгер Палмгрен. – Холгер, говорихме, че си се срещал с шефа на доктор Телебориан, главен лекар Калдин.
– Да. Нали бях определен за настойник на Лисбет Саландер. Тогава дори още не я бях срещнал, освен набързо. Като всички и аз бях с впечатлението, че е психично болна. Но след като такава бе задачата ми, се заинтересувах от общото ѝ здравословно състояние.
– И какво каза главен лекар Калдин?
– Понеже беше пациентка на доктор Телебориан, доктор Калдин не ѝ бе обърнал някакво специално внимание. Чак след повече от година започнах обсъждане за това как да бъде рехабилитирана и да се върне в обществото. Предложих приемно семейство. Не знам какво се е случвало вътре в „Санкт Стефан“, но известно време след като Лисбет бе лежала там около година, доктор Калдин се заинтересува от нея.
– В какво се изразяваше това?
– Разбрах, че преценката му се различава от тази на доктор Телебориан. Веднъж ми каза, че е решил да смени методите на лечението ѝ. Чак по-късно разбрах, че става дума за връзване с колан. Калдин чисто и просто реши да не бъде връзвана. Каза, че няма причини това да бъде правено.
– Значи е тръгнал срещу доктор Телебориан?
– Извинете, но това са слухове – намеси се Екстрьом.
– Не – каза Холгер Палмгрен. – Не са. Поисках експертно мнение за това как Лисбет Саландер да се върне в обществото. Доктор Калдин написа такова мнение. Запазил съм го.
Той подаде лист хартия на Аника Джанини.
– Би ли разказал какво пише тук?
– Това е писмо от доктор Калдин до мен. Носи дата октомври 1992 г., когато Лисбет се е намирала в „Санкт Стефан“ вече двайсет месеца. Тук доктор Калдин изрично пише, цитирам: „…моето решение пациентката да не бъде връзвана, нито насилствено хранена. Лечението даде ясен ефект и сега тя е спокойна. Няма нужда от психотропни лекарства. Въпреки това пациентката е крайно затворена и вглъбена в себе си, така че е необходимо лечението да продължи“. Край на цитата.
– Значи той изрично пише, че това е негово решение.
– Да. Лично доктор Калдин е взел също решението Лисбет да бъде включена отново в обществото чрез приемно семейство.
Лисбет кимна. Тя си спомняше доктор Калдин по същия начин, по който помнеше всяка подробност от пребиваването си в „Санкт Стефан“. Бе отказвала да говори с доктор Калдин, нали беше доктор на лудите, още един от редицата бели престилки, които искаха да бъркат в чувствата ѝ. Но той се оказа приятен и добронамерен. Тя бе седяла в стаята му и го бе слушала да обяснява виждането си за нея.
Изглеждаше разстроен, когато тя отказваше да говори с него. Накрая го бе погледнала в очите и обяснила решението си.