– Никога няма да говоря с теб или с някой друг доктор на лудите. Вие не чувате какво казвам. Може да ме държите затворена тук, докато умра. Това няма да промени нещата. Няма да говоря с вас.
Той я бе погледнал с изненада. После бе кимнал, сякаш нещо бе проумял.
– Доктор Телебориан… Установих, че ти си затворил Лисбет Саландер в детска психиатрична болница. Ти си предоставил на съда онзи доклад, който е представлявал единственото им основание. Така ли е?
– По принцип да. Но смятам, че…
– Ще имаш достатъчно време да обясняваш какво смяташ. Когато Лисбет Саландер е щяла да навърши 18 години, ти отново си се намесил в живота ѝ и си опитал пак да я вкараш в клиника.
– Този път не аз бях изготвил съдебнопсихиатричната експертиза…
– Не, била е направена от някой си доктор Йеспер Х. Льодерман. По една случайност по онова време той е бил твой докторант. Бил си негов ръководител. Така че твоите преценки са били решаващи за одобрението на експертизата.
– Няма нищо неетично или некоректно в тези доклади. Направени са по всички правила на изкуството.
– Сега Лисбет Саландер е на 27 години и за трети път се озоваваме в ситуация, в която се опитваш да внушиш на един съд, че тя е психично болна и трябва да бъде лекувана в закрита психиатрична болница.
ДОКТОР ПЕТЕР ТЕЛЕБОРИАН пое дълбоко дъх. Аника Джанини се бе подготвила добре. Бе го изненадала с редица коварни въпроси и успя да изопачи отговорите му. Не се хвана на неговия чар и напълно игнорира авторитета му. А той беше свикнал хората да кимат в съгласие, когато говори.
Какво още знае?
Погледна прокурор Екстрьом, но видя, че не може да очаква помощ оттам. Сам трябваше да яхне бурята.
Напомни си, че въпреки всичко авторитетът му е безспорен.
Няма значение какво казва тя. Тук важи моята преценка.
Аника Джанини вдигна неговото съдебнопсихиатрично изследване от масата.
– Да погледнем по-отблизо последния ти доклад. Вложил си много енергия да анализираш душевния живот на Лисбет Саландер. Дал си твоето тълкуване на нейната личност, поведение и сексуални навици.
– Опитал съм се в този доклад да дам цялостна картина.
– Хубаво. И от цялостната картина излиза, че Лисбет Саландер страда от параноична шизофрения.
– Не искам да се обвързвам с конкретна диагноза.
– Но заключението ти не произлиза от разговори с Лисбет Саландер, нали?
– Много добре знаеш, че твоята клиентка отказва да отговаря на въпроси, поставяни от мен или от друг служител. Самото това поведение е достатъчно красноречиво. Това може да се тълкува по следния начин: параноичната нагласа на пациентката е толкова силна, че тя буквално не е в състояние да проведе нормален разговор със специалист. Тя смята, че всички искат да я наранят, и се чувства толкова застрашена, че се затваря в непроницаема черупка и буквално онемява.
– Отбелязвам, че се изразяваш много внимателно. Казваш, че това може да се тълкува…
– Да, така е. Изразявам се внимателно. Психиатрията не е точна наука и трябва да се внимава със заключенията. Същевременно това не означава, че ние, психиатрите, правим голи предположения.
– Много те бива да се пазиш. В действителност не си разменил и една дума с клиентката ми от нощта, когато е навършила 13 години, защото последователно е отказвала да говори с теб.
– Не само с мен. Тя не може да проведе разговор с психиатър.
– Тук пишеш, че изводите ти се градят на опит и наблюдения над клиентката ми.
– Така е.
– И какво може да научи човек, наблюдавайки момиче, което седи със скръстени ръце на един стол и отказва да говори?
Петер Телебориан въздъхна, сякаш се бе уморил да обяснява онова, което беше ясно от само себе си. Усмихна се.
– От пациент, който седи и мълчи като пън, може да научиш, че е пациент, който умее да мълчи като пън. Впрочем мълчанието също е признак за отклонения в поведението, но моите заключения не се базират само на това.
– Следобед ще призова друг психиатър. Казва се Сванте Бранден и е главен лекар в Съдебна медицина и специалист по съдебна психиатрия. Познаваш ли го?
Петер Телебориан отново се почувства уверен в себе си. Усмихна се. Бе предвидил, че Джанини ще извади друг психиатър, за да се опита да обори неговите собствени заключения. За тази ситуация беше добре подготвен и без проблем щеше да посрещне всяко възражение. По-лесно щеше да се справи с академичен колега в приятелски словесен дуел, отколкото с адвокат Джанини, която нямаше задръжки и щеше да се гаври с думите му.
– Да. Той е признат съдебен психиатър. Но нали разбираш, госпожо Джанини, да се прави изследване от този вид е процес от академично и научно естество. Може да не си съгласна с моите изводи, може друг психиатър по друг начин да тълкува дадено действие или събитие. Тогава ще става дума за различни гледни точки или чисто и просто за степента, в която лекарят познава пациента си. Може би колегата ще стигне до съвсем друго заключение относно Лисбет Саландер. Това не е нещо необичайно в психиатрията.