Лисбет кимна.
– Още нещо. Не искам да попадам в някаква драма между теб и брат ми. Ако имаш проблеми с него, ще трябва сама да се оправяш. Но той не е твой враг.
– Знам. Ще се оправя. Но ми трябва време.
– Какво смяташ да правиш сега?
– Не знам. Можеш да се свържеш с мен по имейла. Обещавам да отговарям колкото мога по-бързо, но може и да не проверявам всеки ден…
– Не си закрепостена само защото имаш адвокат. Засега ще се задоволим с това. Сега вън от колата ми. Смъртно съм уморена, искам да се прибера у дома и да спя.
Лисбет отвори вратата и стъпи на тротоара. Поколеба се, когато затваряше вратата. Изглежда, сякаш се опитваше да каже нещо, но не намираше думите. За един миг на Аника ѝ се стори, че е почти наранима.
– Всичко е окей – каза Аника. – Върви и си легни. И не се забърквай в нищо в близките дни.
Лисбет Саландер постоя на тротоара, загледана след Аника Джанини, докато задните светлини не изчезнаха зад ъгъла.
– Благодаря – каза накрая.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА Събота, 16 юли – петък, 7 октомври
НАМЕРИ СВОЯ „Палм Тунгстен Т 3“ на бюрото в антрето. Там бяха ключовете ѝ от колата и чантата с ремък, която бе загубила, когато Маге Лундин я нападна пред вратата на Лундагатан. Имаше отворена и неотворена поща, взета от пощенската кутия на Хорншсгатан. Микаел Блумквист.
Бавно обиколи мебелираната част от своя апартамент. Навсякъде откриваше негови следи. Беше спал в леглото ѝ и работил на бюрото ѝ. Беше използвал компютъра ѝ и в кошчето за хартии намери откъси от текстове за Секцията, скъсани бележки и измачкани книжа.
Купил е литър мляко, хляб, сирене, хайвер и десет пакета „Билис Пан пица“, които е оставил в хладилника.
На масата в кухнята намери малък бял плик с нейното име отгоре. Беше бележка от него. Посланието бе кратко. Мобилният му номер. Нищо друго.
Внезапно Лисбет Саландер разбра, че сега топката е у нея. Той не възнамеряваше да я търси. Беше приключил историята, оставил ключовете от апартамента и не смяташе да ѝ се обажда. Ако искаше нещо, можеше да му се обади. Проклет инат.
Сложи кана кафе, направи четири сандвича, седна до прозореца и погледна към Юргорден. Запали цигара и се замисли.
Всичко бе свършило, но сега животът ѝ изглеждаше по-самотен от всякога.
Мириам Ву бе заминала за Франция. Моя грешка бе, че за малко не умря. Разтреперваше се при мисълта за момента, в който щеше да бъде принудена да срещне Мириам Ву, и бе решила, че когато я освободят, това ще е първата ѝ спирка. А тя заминала за Франция.
Изведнъж се оказа задължена на много хора.
Холгер Палмгрен, Драган Армански. Трябваше да им се обади и да им благодари. Паоло Роберто. И Plague, и Тринити. Дори ония шибани полицаи Бублански и Мудиг съвсем обективно бяха взели нейната страна. Не обичаше да е длъжна някому. Почувства се като жетон в игра, която не можеше да контролира.
Проклетият Кале Блумквист. И може би проклетата Ерика Бергер с трапчинките, хубавите дрехи и самоуверения вид.
Всичко свърши, бе казала Аника Джанини, когато напуснаха полицията. Да. Процесът свърши. Свърши за Аника Джанини. И за Микаел Блумквист, който публикува текста си и който щеше да се появи по телевизията и сигурно да спечели някоя шибана награда.
Но не и за Лисбет Саландер. Това бе само първият ден от остатъка на нейния живот.
В ЧЕТИРИ СУТРИНТА престана да мисли за каквото и да е. Хвърли пънкарските си дрехи на пода в спалнята, влезе в банята и взе душ. Изми целия грим, който носеше в съда, и се облече в свободни тъмни ленени панталони, бяла тениска и тънко яке. Опакова чанта с бельо и една-две фланелки и си сложи обикновени удобни обувки за ходене.
Взе своя „Палм“ и поръча такси за площад Мусебаке. Замина за летище Арланда и пристигна там точно преди шест часа. Проучи таблото със заминаващите полети и запази билет за първата дестинация, която ѝ се хвърли в очи. Използва собствения си паспорт и собственото си име. Бе удивена, когато никой на гишетата не я разпозна и никой не реагира на името ѝ.
Настани се в сутрешния самолет до Малага и кацна по средата на деня в адски пек. Стоя несигурно известно време на терминала. Накрая отиде да погледне една карта и се замисли какво ще прави в Испания. След някоя и друга минута се реши. Нямаше сили да отделя време за проучване на автобусни линии или алтернативни превозни средства. Купи си чифт слънчеви очила от магазин до летището, излезе на стоянката за таксита и седна на задната седалка на първата свободна кола.
– Гибралтар. Плащам с кредитна карта.
Пътят отне три часа по новата магистрала покрай южния бряг. Таксито я остави на паспортната контрола на границата с британската територия и тя повървя до хотел The Rock[49] на Юропа Роуд, почти на края на високата 425 метра скала, където попита дали има свободна стая. Имаше една двойна. Нае я за две седмици и остави кредитната си карта.