Взе душ и седна увита в хавлия на терасата, загледана към Гибралтарския проток. Видя товарни кораби и няколко яхти. Мароко смътно се очертаваше в мъглата от другата страна на протока. Цареше спокойствие.
След малко влезе в стаята, легна и заспа.
НА ДРУГАТА СУТРИН ЛИСБЕТ Саландер се събуди в пет и половина. Стана, изкъпа се и пи кафе в хотелския бар на партера. В седем напусна хотела, купи плик с манго и ябълки, взе такси и отиде при маймуните. Бе излязла толкова рано, че само неколцина туристи бяха успели да се появят и тя бе почти сама с животните.
Харесваше Гибралтар. За трети път посещаваше удивителната скала с абсурдно гъсто населен град на Средиземно море. Гибралтар бе място, което не приличаше на никое друго. Градът бе изолиран от десетилетия, колония, която упорито отказваше да се слее с Испания. Разбира се, испанците протестираха срещу окупацията. (Лисбет Саландер обаче смяташе, че испанците трябва да си затварят устата, докато обитават анклава Сеута на мароканска територия, от другата страна на Гибралтарския проток.) Беше място, смешно откъснато от останалия свят, град, състоящ се от мрачна скала и около два квадратни километра градска площ, с летище, започващо от морето и свършващо на морето. Колонията бе толкова малка, че всеки квадратен сантиметър се използваше, а експанзията ставаше към морето. За да могат въобще да влязат в града, посетителите бяха принудени да пресичат пистата за кацане на летището.
Гибралтар даваше на понятието compact living нов смисъл.
Лисбет видя мощна мъжка маймуна да се катери по един зид към алеята. Опули ѝ се. Беше Barbary Ape.
– Здрасти, приятел – каза тя. – Върнах се.
Първия път, когато посети Гибралтар, дори не бе чувала за маймуните. Просто се бе изкачила на върха да се наслади на панорамата и остана изненадана, когато заедно с група туристи внезапно се озова насред стадо маймуни, които вдигаха шум и се катереха по двете страни на зида.
Беше странно чувство да вървиш по една пътека и изведнъж да те заобиколят дузина маймуни. Лисбет ги наблюдаваше подозрително. Не бяха агресивни. Но пък бяха достатъчно силни да те нахапят смъртоносно, ако ги раздразниш или се почувстват застрашени.
Намери един от гледачите, показа кесията с плодове и попита дали може да ги даде на маймуните. Той каза, че е окей.
Извади едно манго и го постави на зида, близо до мъжката маймуна.
– Закуска – каза, подпря се на стената и захапа ябълка.
Маймунякът се втренчи в нея, оголи зъби и доволен сграбчи мангото.
ПЕТ ДНИ ПО-КЪСНО в четири следобед Лисбет Саландер падна от стола в „Бара на Хари“, в една странична улица на Мейн стрийт, на две пресечки от хотела, в който бе отседнала. След разходката из маймунската планина бе непрекъснато пияна, като обикновено пиеше при Хари О’Конъл, собственик на бара, който говореше с изкълчен ирландски акцент, въпреки че кракът му не бе стъпвал в Ирландия. Хари я наблюдаваше с тревожна физиономия.
Когато преди четири дни следобед поръча първото си питие, той ѝ поиска документ за самоличност, защото изглеждаше значително по-млада от годините, които твърдеше, че е навършила. Знаеше, че се казва Лисбет, и я наричаше Лиз. Обикновено тя идваше следобед, сядаше на висока табуретка най-навътре в бара и се подпираше на стената. После започваше да се налива с бира и уиски.
Когато поръчваше бира, не ѝ пукаше за марката или вида, приемаше всичко, което той ѝ носеше. Когато пиеше уиски, винаги избираше Tullamore Dew, освен веднъж, когато огледа бутилките зад бара и избра Lagavulin. Щом получи чашата, помириса питието, вдигна вежди и пийна една много малка глътка. Остави чашата и се загледа в нея с изражение, което показваше, че гледа на съдържанието като на заплашващ я враг.
Накрая бутна чашата настрани и каза на Хари да ѝ даде нещо, което да не прилича на катран за лодки. Той ѝ наля Tullamore Dew и тя продължи да пие. За четири денонощия изпи около бутилка. Бирите Хари не ги броеше. Бе, меко казано, удивен, че момиче с подобно скромно телосложение може да поеме толкова много, но предположи, че щом ѝ се пие алкохол, ще пие алкохол, независимо дали в неговия бар, или някъде другаде.
Тя пиеше бавно, не разговаряше с никого и не създаваше неприятности. Единственото ѝ занимание освен консумацията на алкохол бе да седи и да си играе с ръчния компютър, който от време на време свързваше с мобилния си телефон. Хари на няколко пъти се опита да завърже разговор, но срещна упорито мълчание. Изглежда, девойката избягваше всякаква компания. На няколко пъти, когато барът се препълваше, тя сядаше на някоя маса на тротоара, а друг път слизаше до един италиански ресторант през две врати, където вечеряше, после се връщаше при Хари и поръчваше още Tullamore Dew. Обикновено напускаше бара към десет вечерта и с несигурна походка поемаше на север.