Обсъди нещата с Лисбет, когато тя пристигна в Гибралтар на спонтанно посещение в началото на юли и забеляза, че Макмилън работи в жилището си вместо в кантората.
– Партньорът ми е алкохолик и няма да може да се справи с това. Ще представлява огромен рисков фактор. Но преди петнайсет години, когато дойдох в Гибралтар, ми спаси живота, като ме включи в дейността си.
Тя помисли две минути, изучавайки лицето на Макмилън.
– Разбирам, ти си лоялен мошеник. Вероятно е ценно качество. Предлагам да отвориш малка сметка, с която да се занимава. И да печели няколко хилядарки на месец, за да може да се оправя.
– Това окей ли е за теб?
Тя бе кимнала и бе огледала ергенската му квартира. Макмилън живееше в едностаен апартамент с кухненски бокс на улица, близо до болницата. Единственото приятно нещо бе изгледът. Впрочем в Гибралтар нямаше място без хубав изглед.
– Имаш нужда от офис и ново жилище – каза тя.
– Нямах време.
– Окей.
После му купи кантора от 130 квадрата с малка тераса в Бъчанън Хаус, на Куинсуей Кей, което в Гибралтар определено бе върхът. И поръча на архитект по вътрешно обзавеждане да ремонтира и мебелира помещенията.
МАКМИЛЪН СИ СПОМНИ, че докато беше зает с проучването на документи, Лисбет лично проконтролира инсталирането на алармена система, компютърно обзавеждане и онзи сейф, пред който изненадващо седеше и ровеше, когато той влезе в кантората сутринта.
– В немилост ли съм? – попита.
Тя остави папката, в която се бе задълбочила.
– Не, Джереми, не си в немилост.
– Добре – каза той и донесе кафе. – Имаш способността да изникваш, когато най-малко те очакват.
– Бях заета напоследък. Искам само да обмисля станалото.
– Ако правилно съм разбрал, си преследвана за тройно убийство, застреляли са те в главата и са ти повдигнали обвинения за редица престъпления. Доста се тревожех. Мислех, че си още в пандиза. Избяга ли?
– Не. Призната бях за невинна по всички точки и ме пуснаха. Ти какво си чул?
Той се поколеба за секунда.
– Окей. Без лъжи. Когато разбрах, че си затънала до гуша, наех преводаческо бюро, което проучи подробно всички шведски вестници и ми даваше непрекъснато сведения. Добре съм информиран.
– Ако познанията ти се базират на написаното във вестниците, изобщо не си информиран. Но предполагам си открил някои мои тайни.
Той кимна.
– Сега какво ще стане?
– Нищо. Продължаваме както преди. Нашите отношения нямат нищо общо с проблемите ми в Швеция. Кажи какво се е случило, докато ме нямаше. Държа ли се прилично?
– Не пия – каза той. – Ако имаш предвид това.
– Не. Частният ти живот не ме засяга, стига да не засяга бизнеса ми. Питам дали съм по-бедна или по-богата от миналата година?
Той дръпна стола за посетители и седна. По някакъв начин изглеждаше без значение, че е окупирала мястото му. Нямаше причини да се бори с нея за престиж.
– Ти ми предостави 2,4 милиарда долара. Вложих 200 милиона във фондове. Каза, че с останалото мога да играя.
– Да.
– Личните ти фондове не са се променили освен лихвата. Мога да увелича печалбата, ако…
– Не ме интересува увеличаване на печалбата.
– Окей. Похарчила си дребна сума. Най-големите разходи са били жилището, което ти купих, и онзи благотворителен фонд, който ти учреди за адвокат Палмгрен. Иначе си консумирала нормално и далеч не разхищаващо. Лихвите бяха добри. Сега са на плюс минус нулата.
– Добре.
– Останалото инвестирах. Миналата година не прибрахме кой знае какви суми. Бях в слаба форма и отделих време за проучване на пазара. Имахме разходи. Едва тази година започнахме да осъществяваме приходи. Докато седеше затворена, прибрахме около седем милиона. В долари.
– От които ти се полагат двайсет процента.
– От които ми се полагат двайсет процента.
– Доволен ли си?
– Спечелих повече от милион долара за половин година. Да. Доволен съм.
– Виж какво… не бъди лаком. Можеш да се оттеглиш, когато решиш, че ти стига. Но все пак продължи да се занимаваш с бизнеса ми по някой и друг час от време на време.
– Десет милиона долара – каза той.
– Какво?
– Щом събера десет милиона долара, ще приключа. Хубаво, че дойде. Имаме доста неща за обсъждане.
– Говори.
Той размаха ръка.
– Това са толкова много пари, че ме хваща страх. Не знам как ще се справя с тях. Не знам нищо повече за целта ти, освен да се печелят повече пари. За какво ще се използват?
– Не знам.
– И аз. Но парите не могат да бъдат самоцел. Това е тъпо. Затова реших да престана, щом събера десет милиона долара. Не искам повече да нося отговорност.