«Каква книга?» — искаше да попита Малянов, но Снеговой доближи показалец до устните си и го замъкна през площадката до своя апартамент. Дебелият показалец така смути Малянов, че той последва Снеговой като жертвен агнец. Мълчаливо стиснал Малянов за лакътя, Снеговой намери със свободната си ръка ключа и отключи. Целият апартамент беше облян в светлина — и антрето, и двете стаи, и кухнята, и дори банята. Вонеше на застоял тютюнев дим и одеколон «Тройной» и Малянов се сети, че за пет години познанство нито веднъж не е идвал тук. Стаята, в която го въведе Снеговой, беше чиста и подредена, горяха всички лампи — тройният полилей на тавана, лампионът в ъгъла, дори малката настолна лампа. На облегалката на стола висеше куртка със сребристи пагони на инженер-полковник и цяла колекция от отличия. Значи нашият Арнолд Палич е полковник! Тъй, тъй…
— Каква книга? — попита накрая Малянов.
— Каквато и да е — отвърна Снеговой нетърпеливо. — Вземете тази и я дръжте, да не забравим… И да седнем за минутка.
Напълно объркан, Малянов взе дебелия том от масата и го стисна под мишница, а после се отпусна на канапето. Арнолд Палич седна до него и веднага запали цигара. Не поглеждаше към Малянов.
— Значи така — изръмжа. — Значи така… Първо, каква е тази жена?
— Лидочка ли? Нали ви казах, приятелка на жена ми. Защо?
— Добре ли я познавате?
— Не, днес се запознахме. Дойде с писмо… — Малянов се запъна и попита уплашено: — Вие какво, да не мислите, че…
Снеговой го прекъсна:
— Въпросите ще задавам аз. Нямаме време. Над какво работите в момента, Дмитрий Алексеевич?
Малянов мигом си спомни за Валка Вайнгартен и по тялото му пак пропълзя подозрителна хладина. Усмихна се кисело и каза:
— Днес всички се интересуват от работата ми…
— А кой друг? — бързо реагира Снеговой, пронизвайки го с малките си сини очи. — Тя ли?
Малянов поклати глава.
— Не… Вайнгартен… Моят приятел.
— Вайнгартен… — Снеговой се намръщи. — Вайнгартен…
— Ама не! — рече Малянов. — Аз добре го познавам, от училище сме заедно и досега сме приятели…
— Фамилията Губар нищо ли не ви говори?
— Губар ли? Не… Какво се е случило, Арнолд Палич?
Снеговой смачка фаса в пепелника и веднага запали друга цигара.
— Кой друг ви е разпитвал за вашата работа?
— Никой друг.
— И тъй — над какво работите?
Малянов побесня. Той винаги побесняваше, когато му станеше страшно.
— Слушайте, Арнолд Палич — каза. — Не разбирам…
— Аз също! А много искам да разбера! Разказвайте… Не, почакайте… Вашата работа секретна ли е?
— За какъв дявол ще е секретна! — раздразнено отвърна Малянов. — Обикновена астрофизика и звездна динамика. Взаимодействие на звездите с дифузната материя. Няма нищо секретно, просто не обичам да разказвам за моята работа, докато не я завърша.
— Звезди и дифузна материя… — повтори Снеговой и повдигна рамене. — Де е имението, де е водата… — И не е секретна? Нито една част?
— Нито една буква!
— И Губар не познавате?
— И Губар не познавам.
Снеговой пушеше — огромен, прегърбен, страшен. После рече:
— Е, щом не, значи не. Това е всичко, Дмитрий Алексеевич. Извинявайте, за бога.
— Да, но за мен не е всичко! — каза Малянов заядливо. — Все пак бих искал да знам…
— Нямам право! — отряза го Снеговой.
Разбира се, Малянов не би се предал лесно, но точно в този миг забеляза нещо и прехапа език — десният джоб на великанското яке на Снеговой беше издут и там съвсем ясно и недвусмислено проблясна дръжката на пистолет. Някакъв голям пистолет. Като гангстерските колтове по филмите. И този колт веднага изби всички мераци на Малянов да се разправя. В същия миг разбра, че ще стане глупашка история и че тук не той разпитва. А Снеговой се надигна и рече:
— Ето какво, Дмитрий Алексеевич. Аз утре пак…“
ТРЕТА ГЛАВА
5. „… полежа по гръб, съвземаше се бавно. Под прозореца вече гърмяха камиони, но в апартамента беше тихо. От вчерашния шантав ден му бе останало само леко бръмчене в главата, метален вкус по езика и някакво неприятно трънче в душата, или в сърцето, или бог знае къде. Тъкмо започна да премисля какво ли ще е това трънче и на вратата предпазливо се позвъни. А, това е Палич с ключовете, съобрази той и бързо скочи от леглото.
От антрето видя, че всичко в кухнята е разтребено, а вратата на Бобковата стая е плътно затворена и перденцето вътре дръпнато. Лидочка кърти. Станала е, измила е съдовете и пак се е пъхнала в леглото.
Докато се мотаеше с бравата, звънчето отново деликатно издзънка.
— Сега, сега… — със сънливо пресипнал глас каза той. — Минутка, Арнолд Палич.