— Не.
— Струва ми се, че не казваш истината.
— Точно ти нямаш право да ми правиш такива забележки — възмутих се. — Ти си най-изпеченият лъжец и лицемер.
— Маня, нали ти обясних всичко!
— Нищо подобно.
— Чуй ме. — Той сложи дланта си върху ръката ми, а аз изпитах вълнение и я издърпах. Стас помръкна и сърдито продължи: — Сигурен съм, че за теб това е просто повод да се отървеш от мен. Затова нищо…
— Ти си мошеник — изсъсках, — трябваше да послушам Света, вместо да се пъхам в леглото ти.
— Точно обратното — беше мъдра постъпка, а твоята Света… не искам да говоря нищо лошо за приятелките ти, защото отново ще ме обвиниш във всички смъртни грехове… Маня, обичам те и…
— И много страдаш от раздялата си с мен — подхилнах се аз.
— Да. Страдам.
— Звучи забавно. И вероятно точно по тази причина първата ти работа е била да идеш на ресторант. Странно, че си сам. Всъщност нямаш проблем да си намериш придружителка. Като нищо би могъл да гепиш някоя още на входа.
— И през ум не ми е минавало…
— Така ли? Тогава за какъв дявол си тук? — не издържах аз, тъй като в този момент бях забравила за всичко на света, включително и за мисията, с която сама се бях натоварила.
— Ами този ресторант е мой — смути се Стас.
— Как така твой! — не го разбрах.
— Много просто. Нощният клуб „Титаник“ е моя собственост. Понякога се отбивам тук да видя как вървят нещата.
— Но нали ми каза, че имаш някакви бензиностанции?
— Казах ти — съгласи се той, — но едното не пречи на другото.
— Щом ресторантът е твой, значи би трябвало да познаваш всички сервитьори тук — зарадвах се аз.
— Защо пък трябва да ги познавам? — учуди се Стас.
— Че как иначе… Ето какво. — Наведох се към него и разпалено зашепнах: — Онзи тип работи тук като сервитьор. Поне така ми казаха.
— Кой работи тук като сервитьор?
— Убиецът.
— А кой ти каза това?
— Не е важно.
— Значи затова си дошла? — намръщи се Стас.
— Разбира се. Искам да намеря човека, който се канеше да ме убие, и според мен това е напълно естествено.
— А аз си мислех, че си се разстроила от нашия скандал… Да вървим. — Той стана с решителен вид, а аз го последвах.
— Къде?
— Отиваме да търсим убиеца — сви рамене Стас. — Или предпочиташ първо да вечеряме?
— Не, по-добре ще е първо да го намерим.
Излязохме от залата, минахме по коридора покрай кухнята и влязохме в служебните помещения. Стас блъсна близката врата и ние се озовахме в някаква просторна стая, където зад компютъра седеше млад мъж. Той поздрави Стас и широко ми се усмихна.
— Кирил, трябват ми досиетата на работниците.
— На всички ли?
— Засега само на сервитьорите и барманите.
След десетина минути убиецът беше в ръцете ми. Разбира се, не самият той, а снимката му. До нея бяха изписани името и фамилията му. Леонид Сергеевич Голимов.
— Това е той — прошепнах.
— Не може да бъде! — облещи очи Стас. — Сигурна ли си?
— И още как! Той е.
— Сега всичко е ясно — промърмори моят придружител.
— Какво? — притеснено полюбопитства Кирил.
— Откъде се е взел този боклук при нас? Само да знаеш… такова момче, спортист… Никога не бих допуснал. Кога е на смяна?
— Ами той напусна — съобщи Кирил и премести поглед от мен към Стас, тъй като очевидно не разбираше какво става.
— Напуснал ли е? Кога?
— Вчера.
— По дяволите! Намери адреса му и повикай Максим. Веднага!
— Максим е тук, а адресът е в досието му. Ето: улица „Нижне-Ямская“ № 8, апартамент 3. Живее сам — или поне така каза. Стас, той се канеше да дойде днес, за да си вземе парите, заплатата си. Разбрахме се…
— Много се съмнявам, че ще дойде — махна с ръка Стас.
И ние излязохме в коридора.
— Трябва да се обадим в милицията — зарадвах се аз. — Те ще го хванат.
— Лично аз не бих разчитал кой знае колко на това. Виж какво, изчакай ме в ресторанта, а аз ще взема момчетата и ще ида при този сладур, само че преди това ще предупредя Макс — шефа на охраната, защото този гадняр все пак като нищо може да се появи тук. А пътьом ще се обадя и в милицията.
Той ме целуна — първо уж приятелски, но после се увлече. Ала аз не възразих, защото реших, че постъпва така от вълнение, тъй като в края на краищата не хващахме убийци всеки ден.
Стас ме заведе в залата и бързо се оттегли, а аз се замислих. Не вярвах кой знае колко на пъргавината на нашата милиция, а на Стас изобщо не вярвах, но убиецът трябваше да застане пред съда, за да оставят най-сетне Рита на мира.
В този момент си спомних за един човек, който също търсеше убиеца, и прецених, че когато мислят две глави, това е добре, но когато мислят три — е още по-добре. Току-виж, някой от нас тримата все пак хване този тип. Реших да се обадя на Павлик. Ала се изправих пред известни затруднения, тъй като тази вечер Стас не бе изчезнал от живота ми просто ей така, а ми бе оставил охрана в лицето на един симпатичен младеж, който непрекъснато се усмихваше и не знаеше какво да прави с ръцете си, вследствие на което седеше, хванал дясната си ръка с лявата, като в същото време изпитваше известно неудобство, защото в тази поза не можеше нито да яде, нито да пие.