— Аз го убих. А ти какво искаше да му направя? Такъв беше планът — да убия и теб, но всичко отиде по дяволите. Не ми провървя. Кой можеше да допусне, че ще бъдеш в онова кафене и ще разпознаеш онзи кретен?
— А защо уби детектива?
— Ами той следеше Сева и би могъл да ни види заедно.
— Страхувал си се, че Павлик ще научи, така ли?
— Точно така — подсмихна се той, — виждам, че добре си поработила. Какво пък — имаш право. Страхувах се. И още как! Със Сева отдавна обмисляхме тази далавера и когато на него му хрумна, че трябва да се отърве от Рижия, аз го подкрепих. И за да не отваряме очите на други хора, сам измислих плана и сам го осъществих. Трябваше да те застрелям още в онзи двор и тогава всичко щеше да бъде наред. Но не ми се щеше да проливам излишна кръв и ето че резултатът е налице. Когато Сева разбра, че ти си свидетелят на убийството, се заинати, защото не искаше да ритнеш камбаната. И аз разбрах, че здравата започва да ми пари под краката. Наложи се да се отърва от него. Казано с две думи, трябва да изчезна, и то колкото може по-далеч, а за тази цел ми трябват пари. Предлагам ти сделка: аз ти подарявам живота, а ти ми даваш мангизи.
— Ама на теб сигурно ти трябват много пари? — не се зарадвах особено аз. — Нали не би ме пуснал само срещу четири хиляди?
— Да не би да имаш в себе си четири хиляди долара? — като че ли се зарадва той.
— Рубли — изкривих физиономия аз, а той се ядоса:
— Защо се правиш на глупачка? Сева каза, че баща ти е оставил милиони.
— Значи той затова се премести да живее при нас, така ли?
— А да не би да си мислиш, че го е направил от много любов към онази тъпанарка?
— Рита изобщо не е тъпанарка, тъпанарят е Сева. Първо, защото е повярвал, че има някакво богатство, и второ, защото е повярвал на теб.
— Може твоята Рита да е най-умната жена на света — нямам намерение да споря с теб. Колкото до парите — в твой интерес е да ги намериш. Иначе каква полза имам да те оставя жива?
— А ако намеря пари, ще ме пуснеш ли?
— Разбира се. Какво ще спечеля от смъртта ти? На мен просто ми трябват пари, за да изчезна много далеч оттук. И колкото по-скоро го направя, толкова по-добре. Е, казвай къде са парите.
Нямаше никакъв смисъл да му обяснявам, че наследството на баща ми е измислица на някакви идиоти, тъй като той беше нервен човек и като нищо можеше да ме удуши. Напрегнах се с всички сили да поразмърдам мозъка си и това да породи колкото може по-голям ефект. Ако чичо Витя беше в града, щях да му се обадя, но той беше в Москва. А не можех да се сетя за никого друг, за никого, към когото бих могла да се обърна в тази ситуация. Вярно, съществуваше и Стас.
— Колко пари ти трябват? — въздъхнах унило.
— А ти колко имаш? — подсмихна се той.
— Нямам нищо. Но щом става дума за живота ми, ще се опитам да намеря.
— Сто хиляди долара — отвърна, като продължаваше да се подсмихва.
Какво им ставаше на тия, да не би да се бяха наговорили!
— Никой няма да даде сто хиляди долара за мен. А ако ме убиеш, изобщо няма да получиш нищо. Хайде да говорим за някаква реална сума. Да речем, за двадесет хиляди. Става ли?
— Имаш ли двадесет хиляди?
— Нямам нищо — повторих уморено. — Но ако Стас поиска да ме спаси… Мисля, че ще му се намерят двадесет хиляди.
— Кой Стас? — навъси се Юра. — Самойлов ли? Тъкмо се наканих да се изненадам, когато си спомних, че Юра работеше в ресторанта, който бе собственост на Стас, пък и ни бе проследил, докато се опитвахме да го открием, и по този начин бе стигнал до детектива Тихонов (не случайно Стас твърдеше, че тилът му пламти).
— Самойлов — кимнах, — трябва да му се обадя.
— Ами добре, обади му се — съгласи се Юра. — И те съветвам да го убедиш, иначе…
Юра още не бе успял да извади мобилния ми телефон от чантата, когато той започна да звъни и Стас изплашено попита:
— Маня, какво става? Къде си?
— Не зная — отвърнах с въздишка.
— Какво значи не зная? Защо избяга?
— Не съм избягала. Срещнах Юра, т.е. не Юра, а Леонид, разбира се. И той ме отвлече. А сега иска пари и казва, че ако не му ги дам, ще ме убие.
— Не може да бъде! — изтърси Стас. Това ме ядоса:
— Може, и още как. Той си мисли, че съм получила наследство. И иска пари, за да избяга от възмездието.
— Дай му мобифона. — Юра и без това държеше мобифона, така че нищо не ми костваше да удовлетворя молбата му. — Льоня — каза Стас, — пусни я.
— Станислав Генадиевич, в безизходица съм — отвърна той с известно прискърбие в гласа. — Трябват ми пари. Ако момичето няма пари, толкова по-зле за него. Но на мен ми се струва, че има и ако хубавичко поразпита тук-там…
— Колко искаш? — попита Стас.