В момента, когато колите на охраната от нощния клуб най-сетне се появиха, аз вече бях измислила модела на булчинската си рокля. Разбира се, ако изглеждаше така, тя щеше да струва доста пари, но човек се омъжва веднъж, пу-пу, да не кажа голяма дума.
Ние тъкмо се настанихме удобно в едната кола, когато мобилният ми телефон отново иззвъня, в първия момент не успях да позная гласа, но мъжът побърза да ми се представи:
— Маня, аз съм — Сергей Павленко. Изпълних обещанието си. Момчето е при ченгетата. Мисля, че вече дава показания. По принцип би трябвало да го пречукаме на място, което впрочем никога не е късно да стане, но ми се щеше да помогна на мащехата ти.
— Благодаря! — Толкова много се зарадвах, че дори изпищях.
— Моля — изсумтя с известно удоволствие Павленко. — Надявам се, че ще се видим.
— Тоя пък защо ти се обажда? — наежи се Стас веднага след като се сбогувах с Павленко.
— Нали чу? Хванали са Юра.
— Чух го. Но чух и още нещо: „Надявам се, че ще се видим“ — повтори презрително. — Той си бил изпълнил обещанието. Какви са тези обещания? Ама че изрод!
— Симпатичен човек е — не се съгласих аз. — Само трябва да си оправи зъбите.
— Какво да си оправи?
— Ами… не ми харесват златните му зъби. С тях изглежда вулгарно.
— Маня, чуваш ли се какво говориш?
Според теб съм глупачка, нали така? — възмутих се.
А когато наближихме града, вече не бързах да се омъжвам и дори го съобщих на Стас. Не стига че беше съмнителен тип, ами на това отгоре беше и ревнив. Но мъченията ни през тази нощ не свършиха с това, защото ни се наложи да отидем в милицията и да дадем показания. От там отново ни пуснаха едва призори и аз заспах още докато пътувахме към апартамента на Стас, а се събудих… Впрочем това няма отношение към тази история.
Следващите три дни преминаха, без да се случат кой знае какви събития, ако не се брои фактът, че ходих в милицията още два пъти. Тъй като убиецът беше намерен, Рита нямаше защо да се бои от правосъдието, а това означаваше, че можех да се заема с нейното освобождаване от ръцете на изнудваните. Трябва да отбележа, че дългото общуване помежду ни — имам предвид между мен и закона — взаимно ни измори. Те любезно изслушаха разказа ми, но той не им направи никакво впечатление и това ми се стори обидно. А когато стигнах до последното телефонно обаждане на Рита, господата направо започнаха да се прозяват.
— Имало ли е нови заплахи?
— Не — отговорих честно.
— Може би нещата не стоят чак толкова зле… — Аз се намръщих в опита си да разбера какво имат предвид, а следователят продължи: — При всички случаи ще чакаме похитителите да предприемат нещо.
И аз започнах да чакам. Чаках в апартамента на Стас, но се отбивах и у дома. Вече бях предупредила Стас, че трябва да приготви откупа. От сумата видимо го втресе, но той бързо се овладя и ме увери, че ще направи всичко възможно. Когато и третият ден тръгна към залез, а Севрюгин продължаваше да не се обажда, аз започнах да нервнича. Къде ли се бяха дянали? Тревожеше ме и това, че Рита също не звънеше. Ами ако… но за това дори не ми се щеше да мисля. Ситуацията бе доста необичайна, тъй като похитителите бяха поискали сто хиляди, а след това бяха изчезнали.
Когато на сутринта на четвъртия ден се събудих, погледнах към телефона и си помислих, че щом те не ми се збаждат, защо пък да не им се обадя аз, след като тъй и тъй разполагам с номера на мобилния телефон на Севрюгин. Дълго време никой не ми отговори и вече се бях наканила да прекъсна връзката, когато най-ненадейно чух гласа на адвоката.
— Да — избоботи недоволно Боня, а аз се зарадвах:
— Богдан Семьонович, аз съм — Маня.
— О, Маня… много се радвам. — Той изруга доста високо и продължи: — Какво искате?…
— Мога ли да говоря с Рита? — смутих се аз.
— Не зная, едва ли. Те още не са се появили. — „Откъде трябва да се появят?“ — едва не попитах, но се сдържах и опитах още веднъж: — Генадий Петрович…
— Генадий Петрович е зает! — отряза ме той. — Нали ви казах, че още не са се появили.
— Вижте какво — обидих се аз, — всички срокове изтекоха, а вие не ми се обаждате. Това дори е странно. Искам да зная какво става с Рита!
— Вашата Рита… — ревна той, но моментално понижи тон: — Макар че тя готви прекрасно — по този въпрос нямам никакви възражения. Но тази жена… заради нея тук настана истинска лудница. Знаете ли какво, Мария Анатолиевна, възнамерявам да зарежа тази работа. Тя ми се струва напълно лишена от перспектива. Да-да. Точно така ще направя. Още сега ще си събера багажа и ще замина. И нека те да правят каквото си щат. Аз си измивам ръцете.